блогът на sovichka

Лирично отклонение

2010-07-12T10:00:00.002+03:00

___________________________________

Мили хора,

Досега никога не съм си позволявала да поствам в блога нещо различно от разкази, статии и т.н. НО! досега никога не съм издавала и книга. В този ред на мисли искам да ви поканя на една премиера с много ром ( а.к.а. Куба либре ) и една книга. За останалото - на място.

Така че ако искате да видите колко нелепо изглеждам или как се притеснявам, когато трябва да говоря пред повече от трима човека, заповядайте на 14.07.2010 г. ( сряда ) от 19:00 часа в "Склада" на ул. Бенковски 11 (намира се ето тук )

За феновете на фейсбуук - ето фен страницата на книгата. На нея може да видите корицата, както и да прочетете всякакви новини, ревюта и т.н., които ще излизат за книгата в бъдеще.

До сряда!

По статуса ще ги познаете

2010-04-27T10:57:00.005+03:00

____________________________________________

Докато интернет статусите вилнеят в skype, twitter или facebook, личният живот трепери в ъгъла на стаята. Или просто се превръща в обществен.

*публикувано в списание ...

В skype листата си имам около 50 абоната. Някои от тях са просто познати, не ги виждам с месеци, но знам как се развиват всеки ден, по часове. Достатъчно е само да погледна към статуса им – „след малко отивам на зъболекар”, „До Париж остават три дни”, „tozi pyt se razdelihme samo che okonchatelno!". Някои обаче стигат и по-далеч.

Преди няколко месеца IT специалистът Dana Hanna застана пред олтара с годеницата си. Точно след заветното „Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката”, мъжът извади телефона си и ъпдейтна статуса си във facebook и twitter. И докато изнервените роднини се чудеха какво става, той набързо остави съобщение в интернет – „Стоя пред олтара с Трейси Пейдж, която преди секунди стана моя съпруга. Трябва да вървя, време е да целуна булката!”

Колко изтрещял трябва да си, за да направиш подобно нещо? Между другото нямам facebook и въобще не ме интересува, но е факт, че промяната на статуса там, в skype или twitter днес е като да си измиеш зъбите – ежедневна грижа. Но и това носи своите рискове. Преди време една позната беше прочела в skype статуса на братовчедка си – „Baba si otide”. След няколкото студени вълни, които я облели, тя попитала с разтреперани пръсти как се е случило. Оказало се, че няма повод за скръбна вест. Бабата просто била на гости за няколко дни и си отишла вкъщи.

Истината е, че skype статусите са малко воайорско удоволствие, което рядко си спестявам. А освен това имам няколко особено любими:

Майната ви, уискито е най-добрият събеседник.

На шоколад и кола от 6 дни. А ти все още не се обаждаш.

Свърши летния сезон. Започва свинския.

Тенденцията – това съм аз!

Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината.

Шансът едно на един милион се случва девет от всеки десет пъти.

Не че нещо, но имам гол мъж на десктопа си.

Who needs Prince Charming? I want a tattooed rocker with long hair.

Този, който е измислил фразата "и заживели щастливо", трябва да бъде сритан жестоко.

Абе, хора, ползвайте я тая кирилица!

Аз си мислех, че нещата вече само ще се оправят, а те тъкмо започвали да се прецакват.

Ако видя още един човек с блуза или риза на карета ще се самоубия.

Понякога съм като баща ми. Мразя да ме занимават.

Свободата е с 3D ефект.

Хей, аз мога да бъда гадняр към хората, с които не съм спал. Но иначе съм готин.

I feel abused just like Amy Winehouse's liver.

42 е новото 69.

Кога най сетне ще престанат да превеждат “pathetic” като “патетичен” в субтитрите?

Abe na vas mestqt li vi se jivotnite vuv fermata? Predi mai ne se mestеha?

Мъже

2010-03-30T10:08:00.002+03:00

_________________

Истинският мъж е като любимата блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва. През ръцете ти минават десетки дрехи. Със състав, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.

Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и въобще всеки свят, който пожелаеш. Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат, ще го направи. Без колебание и без да ги изпусне – със замаха на цирков артист. Но в желанието си да не сбърка, той винаги е в грешка.

След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена, така както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден.
После обуваш ботушите на самовлюбения мъж и го чакаш нетърпеливо до вратата, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статусът на фамилията ти - на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.

Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко очакваш. С аромат на канела, дъжд и ванилова торта, изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.

Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Както и осанка на шаман. Когато влезе в стаята, въздухът се огъва. Движенията му са красиви и небрежни едновременно и се влюбваш в него след не повече от 20 секунди. Само като го гледаш как налива водка в хартиена чаша, се сещаш за всички велурени изгреви и залези, които някога си виждала, а те ти изглеждат нагласени и пластмасови в сравнение с мекотата на ръцете му.

Истинският мъж се различава от всички останали по това, че ще те промени завинаги. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще напръска обилно с „Мухозол” по ъглите и ще убие всички пеперуди в корема ти. Хладнокръвно, но внимателно, така че дълго, след като си тръгне, мястото до теб да остане свободно.

Той е любимият ти европейски филм - с много скандали, страст и олющени стени; суров и драматичен. Ще остави белези по теб, но никога няма да те остави безразлична. Нито към света, нито към себе си. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.

Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега. Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка. Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди. Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори.

Неговата цел не е страданието. Той не обича да те вижда слаба. Просто иска да стигнете докрай във всичко. Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш скачате на ластик. Той е интензивен курс по любов - изстрадана, изживяна до дъно, с надписи от рок парчета по себе си. Със салфетка с набързо надраскан стих в любимия ви ресторант. С двете чаши за вино, които ще пазиш винаги в дъното на кухненския шкаф. Той ще ти вземе всичко, но ще те накара да стъпваш на метър над земята. Да оценяваш всеки ден. Или седмица. Защото няма как да знаеш колко ви остава. Знаеш само, че скуката никога няма да се намърда между вас.

Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Не държи на количеството, защото е сигурен, че когато можеш да си легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.

В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък. Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.

Когато предаде своите уроци, той си тръгва. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото. Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.

За танца с любов*

2009-12-06T17:05:00.004+02:00

_____________________________

Да отидеш на уроци по стриптийз денс е все едно да се озовеш във вълнен детски пуловер - боде и стиска, а събличането никога не е изглеждало толкова трудна задача.

*публикувано в списание Amica, брой 11, 2009

Не можеш да забравиш един мъж просто ей така. Според майка ми, за да задържиш любовта, трябва да положиш много усилия. Според мен, за да я изгониш, трябват два пъти повече. Не става с четене на криминални романи и гледане на филмчета. Трябва да стигнеш до ръба, до края. Да си провреш крака и да преминеш границата. Да си отрежеш лявата ръка над лакътя, за да страдаш малко повече за това, отколкото, че него вече го няма. Организмът е тъпо същество - дай му по-силна болка и той веднага захвърля старата.

Когато обаче обичаш себе си повече, имаш малък проблем. И правиш малки крачки. Скачаш с бънджи, купуваш си кичозна блуза, сменяш цвета и дължината на косата. И се надяваш всичко това да те извади от състоянието ти за ушите. Да те изтръска от всички сълзи на света. Да те направи чисто нова.

Точно по козята пътека на тази логика се озовавам в един огромен спортен клуб на уроци по стриптийз денс. Не съм казала на никого, защото повечето приятели ще объркат действията ми с отчаяние. А аз просто съм женската версия на барон Мюнхаузен – опитвам се да се издърпам от любовното блато със собствените си ръце.

Момичетата около мен са 10. Млади и готови да раздвижат кръвта си под звуците на еротична музика. Не изглеждат отчаяни, само малко притеснени. Нямам представа какво ги е довело в тази зала. Според теорията на приятел много лесно можеш да разбереш дали една жена е добра в леглото. Просто трябва да видиш как танцува. Най-вероятно и 10-те мислят по същия начин.

Треньорката, застанала пред нас има черна лъскава коса, която се спуска до извивката на гърба. Висока и много слаба, тя прилича на онези расови коне в Борисовата градина, които ти доставят удоволствие само като ги гледаш как се движат. Подът е съмнително чист и лъскав като смъртоносна ледена пързалка. Наоколо стърчат зловещо черни пилони, забити в земята. От ъглите на залата мълчаливо ни наблюдават тежки тонколони и чакат да започнем тренировката. Засега само загряваме.

Неловката тишина се разрязва от гласът на инструкторката - „Вдигаме ляв крак в шпагат, отскачаме наляво. Десен крак в шпагат – отскачаме надясно!”
На мен това ми изглежда сложно, дори на думи. Вдигам крака си, докъдето мога, и го цопвам на пода, сякаш джапам в плитко езеро. Не мога да преценя дали ми е смешно или неловко, затова се оглеждам наоколо и виждам, че мъката е обща. Или треньорката има хипер очаквания към нас, или пък притеснението ни играе лоша шега, защото никой не може да повтори дори наполовина упражнението. Приличаме на предрусали със стимуланти хипопотами, които се опитват да преодолеят гравитацията.

Дотук с упражненията. Започваме същинската тренировка, която ще ми даде да разбера, че пътят към ада не е нещастната любов. Пътят към ада е стъпка вляво, стъпка напред, няколко въртеливи движения на ханша и две завъртания около пилона.

Урок номер едно - Целта оправдава движенията.
За да отидеш на подобно място, трябва да имаш цел. Задължително. Скуката не е достатъчна. Изпаренията на любовта – също. Да се озовеш на уроци по стриптийз денс от любопитство е все едно да си направиш сепуко. С тъп нож. Лошото е, че го разбираш едва когато желязото е в ръцете ти, а десетки женски погледи попиват в теб и избиват под формата на малки капчици пот по угриженото чело. Няма път назад - пилони като затворнически решетки те отделят от предишния живот.

Вариант А – „Той е най-милият мъж, който познавам. Всяка сутрин ми прави закуска. Грижи се за мен денонощно. Искам и аз да направя нещо за него, което ще помним дълго”
Ваня има алиби пред съда. То е високо 182 см, има черни очи като горчиви гръцки маслини и всяка вечер я взима от работа. Тя е тук, защото иска да изненада приятеля си на рождения му ден. С еротичен танц. Представя си го така - два месеца усилени тренировки. Една нощ. Дискретни пламъци от свещи проблясват по черното й бельо. Тя скрита в гардероба. Той влиза и погледът му се спира на пищна вечеря и още по-пищните й бедра, които с елегантен отскок се озовават в средата на стаята. И започват да се преплитат като китайски клечки за ориз в ръцете на несръчен, но изгладнял американец. Следват познатите движения, които повтарят гласа на инструкторката - въртим ханша, падаме, пълзим назад, дупето нагоре, пълзим напред.
Вариант Б – „За да успееш в този бизнес, трябва да инвестираш. Не става само с гледане на MTV и повтаряне на движенията.”

Диана си има концепция. И дълга руса коса с бели оттенъци и къдрици с големината на ябълки. Тя знае точно как да класира кариерата си на професионална танцьорка до успешен старт. Явявала се е на повечето телевизионни конкурси, но никога не е печелила. Сигурно сме я виждали, но не сме я запомнили. Според самата нея е попаднала в кофти въртележка – „Ако имаш опит, те взимат навсякъде. Ако нямаш – никой не те иска. Тогава как да го придобиеш този опит?”Естествено, че с посещение на всички курсове по танци и най-вече на този, защото сексът продава. Това е съветът, който ми дава, докато упорито се опитва да направи шпагат и дори русите й къдрици напрягат мускули. Според останалите момичета проблемът на Диана с танците е, че пилонът е няколко идеи по-гъвкав от нея.

Урок номер две – Самоубийство на пилона.
В залата на пръсти се прокрадва Erotic на Мадона. Нашият час удря и в ротата настъпва оживление. Пукат стави и хрущяли. Връзваме коси на висок кок и се подреждаме на предна линия, готови за атака. Тъй като някои от нас са тук за първи път, треньорката дава инструкции: по даден знак трябва да скочим, да се хванем за пилона и да се свлечем по студеното му тяло – падаме назад – ръка, опряна в пода, глава, опряна в пода. Аз съм развълнувана – това е първият ми еротичен танц. Разчитам на късмета на начинаещия, както и на уроците по народни танци от трети клас.

Сигналът е даден с първия бийт на песента. Всяка от нас устремено се хвърля към равнодушното желязо. Отчасти приличаме на кучетата на Павлов. Лошото е, че някои въобще не успяват да се хванат за пилона, а Диана пада на глава. Ако някой ни гледа отстрани, ще реши, че изпълняваме масово самоубийство. Повтаряме серията от упражнения още няколко пъти. Абсолютно същият резултат.

„Пилонът не ви е враг. Той трябва да бъде като продължение на тялото ви. Ваша втора природа”, кънти опитният глас на треньорката.

След още няколко щурма на купчината железа пред нас, част от отбора наистина свиква с пилона. Може би не го приемаме точно за втора природа, но свободно можем да кажем, че го чувстваме като далечен братовчед. Напредваме упорито като охлюв по хлъзгава повърхност. Едно дребно момиче с плитка до мен гласно заявява, че ако още малко се постараем, ще успеем да възбудим мъж в пълна упойка.

Урок номер три – Смъртен враг
След още няколко подобни изказвания и след като установиш, че никой от групата не се справя по-добре от теб, започваш да се отпускаш. Появяват се първите наченки на импровизация. А с тях и вярата, че май вече се справям никак-не-лошо. Дори ми се струва, че правя онова движение от един стар клип на Шакира, което моите приятели мъже смятат за много секси. Всъщност не е така. Аз съм същото 27-годишно дърво от парка Заимов, което влезе в тази зала преди 40 минути, само че никой няма да ми го каже. Защото инструкторката е великодушна като сит иберийски рис пред стадо заспали слонове, а момичетата около мен са заети с овладяването на собствените си крайници.

Единственият ми враг в залата са огледалата. Единственото нещо, което си повтрям през цялото време е - никога не гледай в тях! Просто недей. Но го правя. Мазохистичната ми природа ме е завладяла напълно, взирам се вцепенено в огледалата и имам усещането, че наблюдавам анимационни герои от клип на Gorillaz, само че по сутиени и гащи. И колкото повече потъвам в гледката наоколо, толкова повече губя вярата си в човешкия род.

Урок номер четири – Последен танц.
След час и половина в стъкления аквариум започвам да уважавам стриптизьорската професия като една от най-сложните и изискващи на планетата. Установявам, че почти не мога да движа крайниците си, както и че разбитото ми сърце може да ме отведе на най-невероятни места. Не непременно лоши. А такива, на които опознаваш себе си, като прекрачиш границата на това кое харесваш и кое не. Кое е редно и кое не. И още нещо - след като мога да се свличам по пилона, да увисвам в полушпагат и да се забавлявам от това, значи мога всичко останало. Е, не успявам да отрежа лявата си ръка над лакътя, но пък си докарвам мускулна треска, при която вдигането на чаша чай е съизмеримо с изкачването на хималайски връх. Не е малко. Освен това имам в архива си 3 еротични движения, за които ще ми трябват поне 10 коктейла кураж, за да изпълня пред когото и да било. Защото както е казал Цицерон - „Никой не танцува в трезво състояние. Освен ако не е луд.”

лайна

2009-10-01T00:47:00.006+03:00

______________

и те често ми пишат.

искат да помогнат,
а всъщност преливат лайна
от една кофа в друга,
от тяхната в моята.

размахват пръст -
стар неподостен молив,
и момчето от Русе
има много въпроси:
това не може да си ти.
не може. не може. не може.
защо лъжеш хората, защо не кажеш истината, защо искат да те чукат мъжете?
не може. не може. не може.
и си помислих, че сигурно е така
в неговата глава
и в неговата душа
с един чифт ежедневие
и два използвани капута
за цяло лято.

и те често ми пишат.
ти богата кучко. ти двуместна лигло. ти кожени ботуши на висок ток. ти скъпо бельо и сатенени чаршафи. ти първа класа и балончета в шампанско. ти закуска в Тифани и фитнес в Кемпински. ти за ква се мислиш, бе?
мисля, че съм бърза, пич,
много по-бърза от теб.
като свръхзвуков самолет до умряла риба;
като действащ вулкан до загаснала клечка кибрит;
като 170 коня под капака на синьо БМВ.
но понякога вкъщи няма ток
и мирише на трупове
от разлагащото се месо
във фризера.

а понякога се чудя
дали да си купя стек цигари,
или стек за кучето
със стотинките,
докато тя танцува танго,
от 6 до 7 всяка сряда,
и се прибира с рейса,
и не й отстъпват място,
и не я заглеждат вече,
защото преди 7 години е била на 30
и заради раждането на детето,
и незабележимото й лице,
и големия й задник,
тя всеки път ми поправя запетайките,
докато аз правя секс.
после оставя бележка:
ти си куха и празна.
празна. празна. празна
пазарска количка пред Билла

и те често ми пишат.
мишки пробягват в очите им,
ровят в кофите на сърцето ми,
докато аз гася фасовете си
в мозъци.

Режисьорска версия

2009-09-18T18:35:00.002+03:00

____________________________

Разказът е измислен. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна и т.н.

Григор Иванов беше обикновен като фамилията си. Имаше смугло, продълговато лице и погледнат отдалеч, приличаше на подострен молив. Той беше на 37 години, една от които прекарана в казармата и 4 в немското градче Заарбрюкен, където се дипломира като адвокат. Оттогава работеше в адвокатска кантора "Петров и синове" и обитаваше наследствен апартамент на една тиха уличка в близост до Петте кьошета. Там живееше и неговата сива женска котка на име Манда.

Само веднъж в годината Григор Иванов поверяваше Манда за една седмица на съседите, изкарваше жълтата "Жигули" от двора на кооперацията и отиваше на море. Взимаше само най-необходимото – 7 чифта долни гащи, 7 тениски, 2 чифта къси панталонки и една връхна дреха. Сутрин отиваше на Дългия плаж, плуваше 2 километра навътре в морето, четеше няколко часа криминален роман и точно в 13:00 тръгваше нагоре по баира, за да обядва в "Хоризонт" салата от миди с лук, яйца по панагюрски и една малка мастика. Тъй като собствениците го познаваха от години, сервитьорите никога не му взимаха поръчката, а направо му носеха храната с 10% отстъпка за лоялни клиенти.

Тази година обаче нещата съвсем се объркаха. Всичко започна като детска игра с едно телефонно обаждане в радио "Батерия FM". Там Григор Иванов даде верен отговор на въпроса на деня - на коя дата мегазвездата Мадона ще има концерт в България - и спечели 5-дневна почивка в Албена в луксозен хотел с басейн, СПА и симфонична музика, изпълнявана на живо във фоайето. Всъщност наградата беше ваучер за козметика на стойност 50 лева, а почивката в Албена - предназначена за изпълнителния директор на радиото, но последният беше претърпял злопулука във фитнеса и си взе 2 седмици платен отпуск.

Така Григор Иванов се озова на пътя София - Варна, като стриктно съблюдаваше ограниченията на скоростта и още по-стриктно ги спазваше. Когато му ставаше скучно, той си представяше какво ли щеше да прави, ако живееше в селата край пътя – може би щеше да отглежда крави или нещо по-дребно, кокошки например.
Девет часа по-късно Григор Иванов беше в банята на луксозния си хотел и се взираше в огледало с размерите на билборд. В помещението миришеше странно приятно и след дълъг размисъл той реши, че е аромат на лайка, но всъщност беше ухание на горски кестен и пачули. Взе набързо един душ, смени бельото и тениската си и слезе в ресторанта на хотела, за да се възползва от безплатната вечеря.

Понеже нямаше с кого да разговаря, Григор Иванов се заслуша в разговора на съседната маса:

- Идват тия от Капти в офиса, братле, нали сме им агенция, новият им продукт е нектар от грозде. Искат импресионистичен клип, яки гледки и да звучи българско. Пращаме им 100 идеи - нищо. Накрая го измисляме толко тъпо, че да им хареса. Камерата се спуска, виждаме ливада със стадо овце. После общ план - едни лозя, да си ебе майката. Хора берат грозде, усмихват се, вкарахме и 2-3 кадъра на гроздето отблизо. Абе, всичко как си трябва! И наш къв е коментара, братле?

- Кажи.

- Ма кво е тва стадо в клипа – овцете грозде не ядат.

- Ве-е-е-рно ли?

- Да бе, братле! Предстиси за кви хора става дума! И как да направим нещо на световно ниво, като тия гледат по цел ден "Планета" и "Шоуто на Слави" и тва им е критерият за сичко! И им викам – добре бе, вие как си го представяте? Те – ън-мън, ми като рекламата на мастика "Пещера" с дините.

- Ко-о-о-о-о-пеле!

- Да, бе! Викам е добре, бе, тва е супер шит. И те такива - да, просташко е, ама продава, хората говорят. Ние тва искаме.

- Ко-о-о-о-о-пеле!

- Много зле. Аз вече не знам, братле, направо се чудя дали да не сменям бранша. Или да си бия камшика в чужбина, Холандия нещо. Ще снимам само видеоклипчета, може и некое филмче... Абе, братле, ти гледа ли новия на Тарантино?

Тъй като Григор Иванов не се интересуваше от филми, той насочи вниманието си към десерта – няколко парчета диня. Изяде ги звучно, събра семките в единия край на чинията и излезе от хотела, за да се разходи на чист въздух.

Курортното селище беше страхотно. С кръгли градини пред всеки хотел и симетрично засадени цветя, както беше свикнал да ги вижда в детството си. Освен тях Григор Иванов забеляза и тълпи красиви млади хора, които винаги обсъждаха нещо оживено и ръкомахаха. Понеже беше любопитен по природа, той отново се заслуша в разговора между русокосо момиче с черна рокля с гол гръб и момче в сако и бели кецове:

- Ти въобще какво очакваш, тия Юруш Си Джи са ебати смешната агенция. Не виж, че всяка година се напъват и все нищо.

- Ами на тия Ле дьо Клозет – мивката?

- Ква мивка, Юри?

- Е, не го ли видя клипа? С ходещата мивка - и вече си мислят, че са направили ебати криейтива. Тва е такъв кич, че щеше да ме е срам да изляза на фестивал с него. Некой трябва да им спре наркотиците на тия!

- Мен най-много ме издразни кампанията – да спасим българската костенурка. На мекотело са го превърнали това животно! И защо са лепнали тоя син филтър, не е ясно.

Точно в този момент Григор Иванов се спря до една вестникарска будка. След като купи новия брой на "Капитал", той разпита продавачката и разбра, че всички тези угрижени млади хора са дошли на рекламния фестивал, който се организира в Албена всяка година. Колко интересно, помисли си той, а после му се прииска и адвокатите да имат свой фестивал, на който да обсъждат проблемите си.

След като повървя още малко по крайбрежната алея, Григор Иванов забеляза, че всички влизат в едно и също заведение, от което се чуваше силна музика. Той застана с лице към него и за миг се поколеба. После тръгна след трима мъже, които се бяха запътили право натам.

- И за какво отиваме са в Ганвие? – каза момчето с провлачената походка. – Пълно е с метросексуални пухчовци и киселяци.

- Ти не ги глей тях, глей нещо да треснеш – отговори неговия приятел, като дори не го погледна.

- Е, луд ли си! Сред малки костеливи курви и банкетни лисици кво да тресна, брат. Най-много некоя чекия да си тресна.

- Много си зле! Пиеш безплатно, ядеш безплатно, бършеш си гъза безплатно и пак си зле!

Прекрачвайки входа, Григор Иванов ги изгуби за сметка на една приятна млада дама, която се изправи пред него, пожела му приятна вечер на партито на Би енд Гей Тиви и пъхна в ръцете му малко хартиено пликче. Оттам той извади нещо странно, което момичето нарече мъжки гердан, но на него повече му приличаше на синджир за куче. Повъртя го известно време в ръцете си, после на свой ред се повъртя из заведението и се спря пред пленителна брюнетка с големи очи и малко извито носле, което придаваше още по-голяма острота на чертите й.

- Мога ли да ви почерпя едно питие? – попита Григор Иванов, без да губи хладнокрвие.

- Ха-ха! – изсмя се жената и го огледа от глава до пети – Е, поне имаш чувство за хумор. Приятно ми е, Лидия – акаунт мениджър в Ле дьо Клозет.

- Здрасти, Лидия. Аз съм Григор.

- И с какво се занимава Григор?

- Режисьор съм – чу се да казва той и сам се учуди на думите си.

- Охо-о-о-о! – плесна театрално ръце Лидия. Тя обичаше режисьорите. Всъщност обичаше всички мъже, разположени на доволно място в офисната йерархия, и винаги бързаше да изпусне пискливия си смях пред тях като спукана надуваема кукла. – Гледала ли съм твои неща?

- Мисля, че не. Работя в Холандия и се прибирам тук само за лятото. Снимам предимно видеоклипове.

- Хареса ли ти нашата реклама?

- Коя?

- Тази с мивката – отговори тя и започна да се клати ту на едната, ту на другата страна, за да му подскаже.

- А, да! Много е приятна, но според мен това с мивката е малко кичозно.

- Е, лесно ти е да говориш... Като се прибираш само за лятото. Но поне фестивала е супер, стават страхотни партита.

- О, да – като изключим метросексуалните пухчовци, партито е супер.

Лидия отново се засмя. Този път искрено и започна да върти кичур коса на пръста си, както когато някой много й харесваше. Вярно, беше облечен ужасно, но ако живееше в Холандия, сигурно и тя би загубила добрия си вкус. После се замисли какъв би бил животът й в северната страна и нави още един кичур около показалеца си.

За по-малко от час тя му разказа всичко за любимите си марки – Apple, Fred Perry, Miss Sixty, Ed Hardy и Camper, ужасно много Camper, защото са най-добрите обувки, а серията Twins е направо уникална. Както и за една нова марка, която открила наскоро при шопинга си в Милано – Fly London. На всичко това Григор Иванов отговаряше с повдигане на лява вежда, а към края на разказа спокойно обясни, че има само 1 чифт летни обувки, с които между впрочем е в момента, и те са му напълно достатчни. Тъй като Лидия не можа да повярва, той я покани в хотелската си стая, за да провери лично, и когато най-после влязоха вътре, я хвана през кръста и я целуна жадно.

Правиха секс точно 32 минути в 2 пози – тя отгоре и той отгоре. Лидия миришеше на любов, на живот, на истинска жена. И на душ-гела на Oriflame с ухание на черна череша. Толкова ароматен, че когато свършиха, за Григор Иванов вече нямаше съмнение – той беше безвъзвратно влюбен и му се искаше никога да не беше лъгал. Ето защо изчака минута-две, колкото да прецени как най-добре да изложи фактите, и каза:

- Виж, сега, когато се познаваме по-добре, трябва да ти призная нещо.

Отначало започна плахо, но след това все по-уверено разказа къде работи, малко за Заарбрюкен и малко за Манда, както и една смешна случка от казармата. После млъкна и се загледа в дългите пръсти на Лидия, които нервно въртяха един сребърен пръстен на средния й пръст.

Тя мълчеше и направо не знаеше къде се намира. Освен това не можеше да проумее как този Григор или както там се казва е платил за такава стая като тази. И факт – рекламата им беше кичозна, трябва поне малко да разбираш, за да го знаеш. Всичко изглеждаше правдоподобно. Но нещата винаги се преебават – и на миналата ФАРА беше така, и сега. Сигурно е някаква карма. Трябваше да махне този шибан пръстен, никога не й вървеше с него.

Сега й оставаше само да се облече, да се върне на партито и да измисли по-добро обяснение за това къде е била през последния час.

На пътя

2009-08-13T12:54:00.003+03:00

________________

Въздухът беше спарен и мухлясал като отдавна забравена кофичка кисело мляко. Зеленото по дърветата беше прекалено ярко, някак нереално, сякаш графичен дизайнер беше оформял брошура за туристическо пътуване. Облаците се бяха скупчили над цялото село и изглеждаха сериозни и замислени. Приличаха на посивели старци, които се събират заедно преди да умрат и да попият в земята.

Не знам защо видях първо ковчега. Сигурно защото смъртта ме интересуваше още от първия път, когато се сблъсках с нея. Опитвах се да й дам рационално обяснение. Нямаше. Представях си смъртта на баща ми и майка ми, на най-близките си хора, дори своята, но това не ме правеше по-спокойна. Мисълта, че тя съществува в нашия живот, тук на нашата планета, ме караше да се чувствам прекалено зелена, прекалено сива за всичко наоколо, но не и да намирам отговор.

Шествието се водеше от оркестъра. Черни мъже с черни шапки и кореми толкова големи, че приличаха по-скоро на израстъци. Крачеха и свиреха тежко, с очи, забити във върховете на обувките си, а ситният дъждец се събираше в улеите на шапките им. След тях други мъже носеха ковчег от евтино дърво, в който лежеше младо момче. Най-много на 18-19 години. Беше облечен в лъщящ тъмносин костюм, който отразяваше облаците и подчертаваше мъртвата му кожа.

2 дни преди това беше карал мотора си – SIMSON, купен с парите, събрани от бала. 2 дни преди това на едно малко кръстовище, дори не главното в селото, камион ИФА го беше блъснал, изхвърлил на 5 метра от пътя и спукал черепа му в червен трафопост. 2 дни преди това лекарите бяха пристигнали от Бяла Слатина с час и половина закъснение само за да запишат часа на смъртта.

Около ковчега се тътреха оплаквачките. Клатеха се от крак на крак, разперили кокалестите си ръце със старчески петна по тях към нищото. Прегънати до земята баби. Отдалеч изглеждаха като криви ченгели, старателно изписани от първокласник в тетрадка с широки и тесни редове. От лявата страна на ковчега, точно на нивото на главата, вървеше майката на момчето – магарешки трън до изсъхнало цвете.

- О-о-о, сине, сине-е-е-е! Какво направи, чадо, какво-о-о-о-о! На кого ме остави мале, какво ще правя без тебе-е-е-е. Виж колко хора са дошли да те изпратят, стани сине да ги видиш, стани-и-и-и! Защо ме остави сама, без тебе как ще живея. Кажи, сине, продумай нещо-о-о-о! Без теб живот няма вече, да бях аз умряла вместо тебе, сине-е-е!

Воят й се носеше с лекота и над музиката, и над сивите облаци и чертаеше кръстове по челата на хората, които се бяха подали на портите на къщите си или надничаха от прозорците. Две хлапета, мръсни и по долни гащи, излязоха на улицата с нахалните си малки коремчета, но някой от вътрешността на двора извика и те хлътнаха бързо обратно.

- Защо ме сине, така наказа, мен да ме беше убил по-добре, мъртва ще живея вече, Момчиле-е-е-е!

След това жената се срути. Смачка се на малка черна топка под талашитения ковчег и музиката спря. Хората се разтичаха – тревожни черни забрадки. Циганинът с тромпета я прихвана с две ръце - зад врата и под кръста и я вдигна във въздуха. Разтърси я няколко пъти, докато тя отвори очи – орбити от страдание, и я пусна да стъпи на краката си.

- Дайте й малко ракия на тая жена, бе!
- Абе, ракия! Тя детето си погребва, що говориш глупости.

После продължиха надолу. Ние, съгледвачите стояхме по местата си, без да мръднем. Един дядо с бяла коса и черен мустак дотича и енергично размаха шише домашна ракия. Погледна надолу към шествието и повече на себе си каза:

- О-о-о, те тръгнали...

Дъждът се беше усилил и попиваше в моята коса и в неговата коса, и в техните коси – нежна милувка по главите ни. Влизаше в любопитните очи и имитираше сълзи по лицата. И аз си помислих, че сигурно някой ден ще открия рационално обяснение на смъртта, но никаква логика никъде по света няма да ми разкрие защо е трябвало да изпита толкова болка тази жена.

Пингвини

2009-07-18T15:41:00.005+03:00

________________________

Обичам те, животно
Му казвам.
Точно, когато Тупак навира
Нахалната си черна муцуна между нас
И пише на една салфетка
Until the end of time.

Той започва да танцува
С насечени движения
На екзотична птица,
Която кара женската
Да споделят живота си
Until the end of time

Или поне до утре сутрин.
Ако имаме късмет.

И аз се сещам за пингвините,
Които гледах по National Geographic -
Хлъзгави и моногамни,
Образуват брачни двойки
за цял живот.
А ние хората –
До утре сутрин.
Ако имаме късмет.

И само се надявах
Аз и той да се окажем
Повече пингвини,
По-малко хора.

Любовно чувство

2009-06-06T22:40:00.001+03:00

____________________________

Пътувах на задната седалка в автобус
И четях за любовта, която те превръща в негатив
На самия себе си.

Исках и аз да се видя такава.
Да обърна черното си в бяло,
Бръчката във фаянс,
Злобата си в оргазъм.
Исках да си го поръчам -
Любовно чувство.
От английския eBay.
Лирата сега е паднала.
Да не плащам много и да получа него.

Оттогава се моля всеки ден пред огледалото:
Олтар със спирала, сенки, крем за тен и молив за очи.
Отсреща ме гледа руса вещица.
Търгуваща.
Дяволска.
Звяр.
Окървавена в душ-гела на Victoria’s Secret
С аромат на грозде,
Изкъпана.
С подострени вежди
И квадратни нокти.
От китките й се изпарява Chance на Chanel.
С кръгли обеци и златен кучешки зъб.
Бърза да ходи в „Червило”.

Къде е, искам го, дай ми го!
Моля те, моля те, моля те!
Пиша й с черния си молив за очи.

Купи си ново BMW, ма, писе
Що ме занимаваш с глупости?
Пили тя от огледалото на френския си маникюр.

Нарисувах малко курче в долния десен ъгъл,
Колкото да не го види баща ми.

Ти знаеш ли, че

2009-05-30T11:23:00.004+03:00

______________________________

Докато аз съм върху него,
Докато той е в мен.
Един пияница седи на тротоара
Със счупените си очи
И нощта рисува тъмни квадрати по прозорците на хората.

Докато целувам бенките му
Във формата на малката Мечка,
Над главите ни виси стар портрет на жена,
По-красива от Мерлин Монро.
А тапетите са мухлясали и накъдрени
Като изсъхнало парче пица.

Докато той оставя следи по врата ми,
Пътя на хиляди малки охлюви.
Жена му е до късно на работа,
Сърфовете прашасват
И нищо няма значение.

Докато ръцете ми се стичат по гърба му,
Ситен пролетен дъждец.
Кучетата са сами
И приятелите изчезват.

Докато мократа ми коса оставя мокри следи по възглавницата,
Майка му лежи в другата стая и не мърда с лявата си половина,
Парализирана.

Докато той е нежен като пуха в завивката.
Съседката се лакира в 2 през нощта,
Защото и тази вечер никой не я покани на чаша бяло вино.
И един старец скита в леглото си
В апартамент в центъра с високи тавани
И жълти портрети,
Отдавна забравен.
И се моли, всеки ден, моли се,
Да чуе как вратата се отваря
Или да умре.

Докато той ме чука,
Докато аз крещя.
Полилеят ни пази тишина,
Събрал в пашкулите си
Прах за три средностатистически живота.

Докато двамата свършваме е хубаво.
Телефоните са на вибрация.
Запалките в очакване.
Цигарите са заредени.

Докато пълним нашето квадратче с дим,
Аз съм мека и разнежена.
Сметана от разбити ягоди
И му казвам, че вече ще ни возят само феи.
На крилете си.
Че вещиците са погребани
С метли вместо кръстове.
Но не е така.

Говоря пълни глупости,
Но то е защото ми се иска
Само сега, само с него
Някак да повярвам,
че всички ние
Имаме шанс.

Перфектният удар

2009-05-21T09:51:00.007+03:00

________________________________

Едната му ръка разсеяно гасеше фаса в пепелника, докато другата се навърташе около запалката. Шайбата отвори още една кутия червен Viceroy и запали 32-та си цигара за деня. После започна да разхожда мръсните си бели чорапи из апартамента – кухнята, коридора, кръгче в хола и пак обратно, както правеше винаги, когато обмисляше нещо важно. А това беше важно, мамка му! Т’ва си бяха от 40 до 50 бона чисти пари. Само за една вечер, без никакви усложнения. Този път просто нямаше как да се прецакат.

Кухнята беше неговата територия. Иван не му даваше да пуши в хола и стаята. Пискаше постоянно за празните бирени бутилки, които се въргаляха по пода и правеше физиономии, когато Шайбата поканеше повече от 5 човека вкъщи. Общо взето Иван беше тъпо копеле - мазното му фризьорче! Обаче трябваше да дели с някой наема. Такъв беше шибаният живот, винаги трябваше да споделяш с някого – жените си, наркотиците, дори последната глътка бира.

При тази мисъл Шайбата се ядоса и отхвърли бретона си с глава, а лявото му око се сви два пъти ковулсивно. Имаше този нервен тик още от малък. От времето, когато му измислиха прякора Шайбата, защото можеше да напъха в устата си цяла хокейна шайба, а след това да изпие шише бира. Имаше русолява, тънка коса, която в краищата се събираше на отделни кичури. Те от своя страна завиваха муцуните си нагоре и приличаха на стадо любопитни къртици. Очите му бяха светли, почти безцветни и се губеха сред хилядите лунички, посипали цялото му лице.

Въпреки че беше на 28, тялото му изглеждаше като на 16-годишен хлапак. Тежеше 57 килограма, а не е като да не хапваше. Ядеше поне по кило месо на ден, мамка му. Но за всичко бяха виновни наркотиците. Наркотиците и шибания метаболизъм, наследен от майка му. Просто нямаше начин да тежи повече, колкото и да ядеше.

На вратата се позвъни два пъти. Шайбата замижа с едно око и през шпионката видя раздутия образ на дебелия Вини. Всичко вървеше по план. Ключалката прищрака три пъти и мръсните чорапи срещнаха калните черни кецове Етнис.

- Копеле, кое е толкова важно, че да не мога да си догледам мача? – изсъска Вини, докато набутваше своите 119 килограма в коридора.
- Манчестър ще ги разплачат, копеле. Няма к’во да гледаш! – вдигна рамене Шайбата и затвори вратата.
- Ами точно това е! Искам да ги гледам как плачат.
- Заложи ли нещо?
- Естествено!
- Добре, слушай сега. Имам перфектният план! – започна Шайбата и запали още една цигара, за да спечели време. – Нали се сещаш за моя съквартирант?
- Онова педалче фризьорът ли?
- Аха. Той бачка в един от най-скъпите салони в София. По цял ден прави некви мутреси и чалги за луди пари. Оборотът им е поне едно 40-50 бона на месец.
- Искаш да ми кажеш, че един фризьорски салон изкарва толкова пари?
- Ако е от скъпите - да.
- Копеле, иде ми да вкарам няколко шута в женския коафьорски гъз на тоя Иван.
- И на мене. Обаче така или иначе той не взима парите. Всичко отива при дебелата му шефка... Освен ако не го прецункаме ние.
- И как ще стане това?
- С моя перфектен план.

Дебелият Вини не каза нищо. Вместо това погледна през прозореца. Навън небето беше махмурлия. Сивите облаци бяха накацали ниско над панелите и телевизионните антени ги бодяха в слабините.

- Последната ти блестяща идея беше оня безистен, в който куките за малко не ни гепиха. На всичкото отгоре дънките бяха за деца от 6 до 12 години. Обрахме шибан детски магазин, копеле!
- Тогава беше различно, Вини. Сега съм измислил всичко. Следиш ли ме? – разтвори зеници Шайбата, докато гасеше фаса в пепелника - Оборотът се събира всеки последен петък на месеца и го оставят в училището за фризьори, което е точно до салона. Дебелата свиня идва в събота сутрин и го прибира оттам. Но не и ако ние сме минали първи.
- И как ще влезем в това училище за педали?
- Това е най-добрата част – имам ключ оттам. Направих дупликат от този на Иван.
- И в този момент Манчестър вкарват гол в последната минута!
- Именно. Перфектният удар е това, копеле! Казвам ти! Само половин час работа ни делят от 6 месеца живот ей така – каза Шайбата и сви ръцете си настрани като куче, което чака стопанина да го почеше по корема.
- СОТ има ли? – попита дебелият Вини, докато отваряше прозореца. В този помиярник не можеше да се диша от цигарен дим.
- Естествено. Обаче той пристига от 3 до 5 минути.Точно затова ми трябваш ти – намираме парите възможно най-бързо и се омитаме за по-малко от минута. Пичовете даже няма да разберат откъде им е дошло.
- Окей – навит съм. Кога го правим?
- Нашият петък е след два дни. Ще мина да те взема в 1 през нощта. Отиваме до Попа с такси, а после пеша до салона.
- Добре, Шайба. Звучи добре. Ще те чакам в нас и гледай да не закъсняваш. – погледна го изкосо дебелият Вини. След това вдигна своите 119 килограма и ги изнесе от апартамента. И без това повече не можеше да понася миризмата в тази дупка.
В петък точно в 12:20 вечерта Шайбата редеше пасианс на компютъра си и обмисляше всичко за последно. Този път нямаше да изпусне нито един шибан детайл. На вратата се позвъни дълго и истерично. Това го подразни. Срита няколко празни бирени бутилки в коридора и отвори вратата рязко.

- Братле, кво става? – ухили се насреща Райберът.
- Нищо, копеле. Имам си работа. – отговори му Шайбата, докато го гледаше как влиза.
- Окей, няма да те бавя. Вчера се върнах от Амстердам и реших да мина. Донесъл съм ти подарък. – каза Райберът и внимателно разгъна вестник, свит на топка. Вътре имаше няколко белезникави гъби. – Във всяка една от тях се е скрил Господ, братле. Във всяка една!
- Райбер, на мен тези неща отдавна не ми действат, нали знаеш? – погледна го безразлично Шайбата и смели крехкото месо на гъбите между жълтите си зъби.
- Ако мина след час и пак успееш да кажеш цяло изречение, значи Господ отдавна се е отрекъл от теб, сине.
- Да, да. – махна с ръка Шайбата – Бон воаяж, падре.
- До скоро, братле. Звънни да пием по бира! – се чу гласа на Райбера от другата страна на външната врата.

Шайбата остана отново сам и се почувства по-добре. Този тип го изнервяше. Освен това винаги се появяваше в най-неподходящите моменти. Сякаш имаше някакъв дяволски компас „Кога да не идвам” и го използваше всеки ден, за да изкарва акъла на хората. Вече няма светсни хора в квартала, помисли си той и окото му се сви два пъти ковулсивно. Погледна часовника си – 12:45. Точно навреме. Понякога нещата просто се нареждаха от само себе си. Облече якето си за сноуборд и излезе навън. Валеше суграшица.

Половин час по-късно двамата с дебелия Вини стояха пред кооперацията на фризьорския салон. Оставаше им само да действат. Шайбата се усещаше лек като снежинка. Само ръцете му бяха оловни и го дърпаха към бетонените плочки. Цялото земно притегляне се беше вселило в тях и му пречеше да полети. По пръстите му се стичаше пот и го гъделичкаше. Шайбата се озъби доволно.

- Т’ва май действа, а? – каза той повече на себе си.
- Моля? – погледна го дебелият Вини.
- Нищо! Давай да влизаме!
- Копеле, добре ли си?
- Много ясно, бе, Вини. Просто от миризмата на пари се вдетинявам. – изсъска тихо Шайбата и тръгна напред. Стигна до входа на фризьорското училище и бавно отключи.

Веднага щом вратата зейна пред тях, алармата писна оглушително. Една минута, изкрещя дебелият Вини и връхлетя навътре да претърсва шкафовете. Отваряше ги един по един, бързо и енергично, а от тях летяха кърпи и шампоани. Училището имаше формата на огромен коридор. Навсякъде висяха подвижни огледала, закачени за бели релси на тавана. На миниатюрни шкафчета бяха поставени глави с перуки, а по земята стояха отворени метални куфари с ножици и различни по размер гребени.

Шайбата стоеше по средата на помещението и скърцаше с погледа си по предметите. Топли вълни тръгваха от главата му, караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват и го удряха в петите. После излизаха през ноктите. Той ги виждаше как се цедят на дълги, светли снопове. Краката му омекнаха. Крайници от каучук и олово. Ето това беше той.

Стените около него бяха тапицирани от гиганстски снимки на жени с тежък грим и велурени, пурпурни ръцавици до лакътя. Всички изглеждаха така, сякаш са излезли от карнавал на ужаса. Шайбата не можеше да спре да ги гледа. Момичето от стената срещу него също го наблюдаваше. С малките си лъскави очички. Седеше и му се смееше нагло, малката гад! Мислеше се за нещо повече от него. Само защото имаше путка и амбиция, големи колкото света. После той изведнъж разбра – това беше бившето му гадже.

- Шибана свиня! – изкрещя Шайбата, грабна един от куфарите и го хвърли с всичка сила напред. Той се удари в огледалото, разби го на малки парченца и се посипа по земята заедно с тях.
- Луд ли си, бе, копеле? К’во правиш?! – изкрещя дебелият Вини и очите му изскочиха напред – големи и кръгли като бузите на задника му.

Шайбата гледаше момичето от стената и въобще не го чуваше. Тя продължаваше да си стои там – цяла и невредима. От малък не знаеше как да се оправя с жените. Никога не можеше да ги накара да страдат, така както го правеха те. Бездушни алчни създания! Потърси с поглед още един куфар, вдигна го и го метна още по-силно. Отново не уцели.
- Копеле, осъзнай се! – изпадна в истерия дебелият Вини, отиде до него и го разтърси с двете си ръце.

От допира на чуждо тяло Шайбата изтръпна. Имаше чувството, че някой пуска ток по вените му и се опитва да го убие. Замахна с юмрук и удари дебелака в лицето. Вини отскочи назад и се хвана за устата. Цялата му ръка се напълни с кръв.

- Психопат! Ненормален изрод! – разтрепери се той и изчезна от салона.
Докато тичаше надолу по стълбите, от устата му капеше кръв и оставяше малки червени петънца по пътя. Като шибаните Хензел и Гретел, помисли си той. Когато стигна до първия етаж, инстинктивно погледна през прозореца. Долу, пред входа, два джипа на СОТ тъкмо пристигаха.

Бум, бейби, бум

2009-04-23T13:02:00.003+03:00

_______________________________

Да попадна за втори път на рекламния фестивал в Албена беше най-досадното нещо, което можеше да ми се случи. Битакът на суетата. Извратена чалга някаква. Все едно пиеш Bacardi, а някой е изсипал половин кофичка пясък в него. Няма преглъщане. Всъщност е толкова тъпо, че дори алкохолът не помага. Само усилва болката. Изтърпявам стоически с гордо пияна глава. Между чашките съм си измислила игра, нещо като класация. За скалпа на всеки криейтив директор получавам 10 точки; за моя шеф: 18, понеже жена му охранява доста сериозно; за копирайтър и графичен дизайнер: 2 точки, акаунтите ми носят по 1. За криейтив директорът на една агенция, която не понасям, получавам минус 10 точки и глоба от 100 лева. Много неприятен тип.

Обаче хората са толкова скучни, че отсега виждам как ще си подритвам нулата към София. Добре, че поне морето е наблизо. Шляпам с босите си крака, посинели от студ, и му обяснявам, че тази година за последно се виждаме, но другата пак ще дойда – възможно най-бързо. Просто знам, че ме чака и се притеснява. Точно му казвам, че и аз го обичам и телефонът ми звъни – Вася.

- Ало!
- Здрасти, Кат. Как си.
- На половина в морето.
- Значи си добре.
- Аха, а ти?
- Аз съм бременна.

Изчаквам минута мозъкът ми да смели информацията, но той е по-бавен от всякога.

- Моля?
- Бременна съм, казвам...

Пак се опитва да тръгне. Пак нищо. Не знам какво се казва в такива случай, може би честито или много се радвам за теб, но вместо това от мен излиза само едно:

- Ебаси майката!

И мълча.

- Ало?!
- Да, тук съм.
- Не знам как е станало и за мен е малко шок, но ще го родя. Защото то това е прекрасно, нали? И ще си имам бебенце.

Кажи нещо, Катя, бързо измисли нещо, каквото и да е, по възможност мило.

- Ъ-ъ-ъ... Да, да, разбира се. Ще бъдеш страхотна майка!
- Надявам се... Ще се обадя на момичетата да им кажа. Звънни, като се прибереш в София да поговорим, че сега ми е мазало в главата.
- Окей, целувам те.
- Чао.

Седя на ръба на морето и вече нищо не е същото. Ква класация, кви 100 лева. Докато се размотавам из Албена и най-големият ми проблем е да уцеля тоалетната чиния, а не да оповръщам цялата баня и после да чистя пияна, и без това шибаната тоалетна хартия винаги е свършила, тя е създала нов живот. Сигурно е по-малко от сантиметър, вътре в нея, малко червейче. Ще се появи от нищото и ще преобърне всичко.

Вася! С нея ли говорих досега по телефона? Поглеждам последния ми разговор – Вася пише. Ужас! Моята по-малка сестра. Тази, с която винаги седях на един чин в немската. А когато ни изправиха пред учителския съвет, аз не издържах, понеже бяхме толкова напушени, и започнах да се смея. Класната ни по руски - мечето Ръкспин, побесня и ни изгони. Последно предупреждение за изключване. Момичето, с което слушахме по цял ден The Verve на лилавия ми дискмен – едната слушалка за мен, другата за нея. Бяхме толкова влюбени в Richard Ashcroft, че гледахме клиповете му по 40 пъти. Една от най-любимите ми жени, която куфееше на малкото си легълце под раздиращите звуци на Nirvana, а над нея висеше един огромен гоблен на пикаещо момченце, за който винаги съм й завиждала. Момичето, с което изпихме една опаковка диазепан и всички врати в училището започнаха да се клатят вълнообразно. А после аз си въобразих, че са ме налазили стадо оси, най-големият ми кошмар, и й казах, че тия хапчета не струват. Тази Вася. Утре тя ще бъде майка, а до вчера беше дете. Даже не съм разбрала кога сме пораснали.

След минута, две телефонът ми звъни на пожар. Момичетата. Още преди да вдигна, знам какво ще ми кажат. София:
-Копеле, Вася е бременна!
- Знам.
-Ебаси майката!
Вини:
-Седни някъде, защото до 20 секунди максимум мисля да ти счупя главата.
-Не се напъвай. Вече е на парчета по плажа.
Зу:
-Ти знаеш ли какво е станало?!
-Вася е бременна.
-Ебаси майката!

И мълчим. Няма нужда от думи. Всяка знае какво се случва в главата на другата. Една и съща лента тече в четири глави едновременно. Първа страница на вестник Шок. Знаехме, че хората имат навика да се женят и да създават семейства, даже бяхме ходили на няколко сватби. Но целият този цирк винаги отшумяваше някъде далеч от нашия свят като едва доловимо ехо от паралелна реалност.

Обаче сега една от нас е бременна. Заразата е в селото. Ако протегна ръка, мога да разровя листата и да видя малките й смъртоносни микроби по камъните. Всяка се страхува нейния малък свят от ром, задимени заведения и мъже да не се разпадне на пелени и лайната в тях. Време ли е вече? Кога дойде. Всяка се е пуснала по пързалката на квото дойде и не мисли за нищо. А матката ръкомаха с пръст към презерватива. Тик-так, тик-так!

Времето не лети, а се телепортира. Осем месеца по-късно аз, Зу, Вини и София сме се наредили като ненужни пешки пред родилния дом и всяка държи глупава бебешка играчка в ръцете си. Как минаха тези месеци, толкова бързо, кво стана – направо не знам. Вася сложи за първи път халка на ръката си, с която още не мога да свикна, а аз за пръв път бях кума. Хотел, сватба в пещера. Церемонията започва след 20 минути, а момичетата закъсняват. В тях е букета, някаква супер специална спирала за булката и връхната й дреха.

Вася е оголен нерв и хвърля стоманени стружки от очите си. Младоженецът е бяла платноходка. Пита ме дали е нормално толкова да му се потят ръцете. Кумът съхранява грижливо халките в малкия джоб на сакото си, точно до двете пакетчета кока. Пъпчива ритуална дама с неприятен дъх.

„Днес сме се събрали тук, за да венчаем тези прекрасни млади хора...”

Само намигам на камерата. Ресторант с балони и кошници цветя. Обикалям гостите с нелепа книга за пожелания, в която някой на втора страница написа – „Абе, вие сте ебахти пичовете, аз такъв коз не бях пушил никога!” Сменям книгата с бутилка черно Bacardi и от един момент нататък повече разливам, отколкото пия.

А сега чакаме тя и бебето да излязат. Не-знам-си-коя-АГ-болница. Не, копеле, тва не е за мене. Никоя не иска да пусне бутилката и свободата си. Егоцентрични жени, които се въртят по оста на собствената си личност. И ги е страх да се сблъскат с новия човек. Чудят се дали ще могат да въртят и неговите обръчи. Не искат и да знаят. Не са готови. Не съм и аз.

Не искам до книгите ми на Буковски да седи книга на доктор Спок. Не искам да разпечатвам на принтера списък с 300 неща и в него вместо ниските сиви обувки на Stella McCartney или червената рокля с голи рамене, да отмятам лястовица на помпа за кърма. Не искам да пропускам EXIT фестивала. Не искам да ставам в 5 часа сутринта, за да ме режат от хълбок до хълбок. Не искам да се снимам пред родилния дом, а до мен да гърми цигански оркестър. Не искам да облепвам ръбовете на мебелите с изолатори, за да не се нарани. Не искам да ме буди в 3 през нощта и да трябва да ставам с махмурлук един час по-рано, за да го водя на детска градина. Не искам да седя до пясъчника с другите тъпи майки и да обсъждаме кой какви пердерта си е купил и колко струва новата му кухня. Не искам парола за www.bgmamma.com с аватар – снимка на мен и бебето на първия му рожден ден. Духайте свещичката.

Не искам, но ще стане. Някой ден и аз ще вляза в матрицата, ще спра цигарите поне за 9 месеца и ще науча всички магазини за бременни в София. Защото така правят добрите майки. Ще седя пак пред родилния дом, но вместо да махам от паважа, ще гледам от вътрешната страна на прозореца. Мъжът ми ще обикаля долу със служебната си Тойота и огромен букет цветя, който после ще трябва да изхвърли, защото 100 пъти съм му казала, че в болницата не разрешават цветя, но той въпреки това ги купил. Ще знам, че не е любовта на живота ми, онази, за която мечтаех като малка и си представях в часовете преди да заспя, онази, която превръща мозъка във въглен, а сърцето в пепел. Но за сметка на това ще бъде добър татко. Бебето ще лежи някъде около мен – малко и сбръчкано, и ще се казва Роня или Катерина. И ще се надявам да има клющавото ми тяло, но не и ръбатия ми характер.

- Кате, бързо, фотоапаратът!

Измъквам тежкия Canon от чантата и се прицелвам с най-ниската си бленда. Вася излиза и очите й светят. Поглежда ни и предава огъня нататък. Май е щастлива. Странно, защото изглежда като ужилена от гигантска пчела. Лицето й е подпухнало, окръглено, главата й сякаш е станала двойна. Обаче не, очите не лъжат – щастлива е. Идва към нас и показва малкото човече, а момичетата крещят и гледат умилително, сякаш са открили чанти на PRADA с 90% намаление. Знаех си. Мигам през визьора на фотоапарата и не смея да го махна. Така все едно всичко е на филм. Около мен самовлюбените восъчни фигури на мадам Тюсо се топят под бебешкия огън на очите му. Зу прави смешни физиономии над малката му глава със същото старание, с което вчера е симулирала оргазъм.

- Защото виж го к’во е. Толкова малко, не е истина просто!
- Кате, ще му станеш ли кръстница? – пита ме Вася, а косата й блести на слънцето и прави зайчета по лицето ми.
- Моля?
- Кръстница... На детето ми.

Нямам представа какво се очаква от мен и кой е правилният отговор, но виждам, че за нея е адски важно и знам, че ще направя всичко, за да се чувства добре.

- A man’s got to do what a man’s got to do.
- Благодаря! Просто исках да си точно ти. Искаш ли да го гушнеш?
- По-скоро не.
- Стига, де, не бъди такава.

Въобще не искам да го гушкам. Имам чувството, че ще му причиня нещо лошо. Постоянно наранявам себе си, а какво остава за другите хора. Представям си как го изпускам без да искам и пихтиестата му глава се плисва по бетона. Ад. Те няма да издържат гледката. Аз няма да издържа погледите им. Кимам отрицателно, но тя пак ме спъва с онзи нейн поглед – мисловен шамар някакъв и слага малкия в ръцете ми – нежно и внимателно.

Вдървявам се цялата и не смея да мръдна. Мускулите ми са опънати до болка лифтени въжета. Малката му глава се килва неестествено назад, разбира се, че няма как да я държи изправена и е ужас. Дори не мога да гушна едно бебе, а какво остава да възпитам дете. Вася се смее и намества малката топка на лакътя ми. Копринено, полупрозрачно човече. Изведнъж извърта черните си очи и спира право в моите. Гледам го и аз. Кво ли си мисли. Сигурно му изглеждаме ужасно тъпи всичките. Иска да се върне обратно на онова топло, меко място и да не го занимават с глупости. Обаче няма как, бейби, започвай да свикваш – такъв е животът.

- Въпреки че се държиш като изрод, знам, че ще си най-прекрасната леля на света. И обещавам да не ти се смея много, ако в един момент не издържиш и покажеш някакви чувства.
- Аха. Супер! А ти вече можеш ли да пиеш?

Пак онзи поглед. А после ми се усмихва любовно с прекрасните си бели зъби от 9-ти клас, както когато се напушвахме в градинката след първия час – в 8:10 сутринта, и аз казвах някаква простотия. И пак е тя.

Изпращаме ги до колата – чисто ново семейство в чисто новото им комби и гледаме как се смаляват до малка бяла точка в хоризонта. И пак оставаме само ние четирите. Толкова е тихо, че чувам как нежните пролетни листенца се плъзват по грапавия асфалт, преобръщат се няколко пъти и застават на глава.

- Абе, някой иска ли бира? – връща ме София и измъква една двулитровка от багажника на колата ми.

Дори не знам кога я е пъхнала там. Пием от бутилката и си я подаваме една на друга – нежно и внимателно. Разговорът тръгва в някаква си негова посока. Няма и помен от бебета. Вятърът отлепва от нас миризмата на болница и го понася някъде напред в годините, на 30 или на 32, няма значение, до тогава имаме време. Абе, искате ли довечера да се напием заедно, ама само ние четирите, без никакви мъже. Четири глави кимат утвърдително.

И изведнъж става точно както едно време. Само с една мъничка разлика. Която ще се уголемява все повече и повече. Като озоновата дупка. Докато накрая ни погълне и ни вкара в матрицата. Всички до една.

За котките и хората

2009-04-06T08:08:00.003+03:00

____________________________

Още в началото на нашата връзка му казах – Не бутай реката, тя сама си тече*. После опитах всичко. Забивах карфица на всяко място в тялото си, което ставаше апатично към него. Събуждах всеки нерв за любов. Хващах сърцето си с ръце и го раздрусвах здравата.

- Това е той – крещях му право в двете камери – Просто ти трябва малко време да го разбереш.

То ме поглеждаше с досада, хващаше края на одеалото и се завиваше презглава. Тичах към мозъка, за да убедя и него. Давах успокоителни на цинизма и се надявах да припадне някъде дълбоко в съзнанието ми. Лъсках чувствата до блясък, а после ги полирах за него. Бях сигурна в едно – и двамата заслужавахме малко щастие. И аз, и той.

Любовта ни е на две седмици и половина, все още няма оформени ръчички и краченца, сигурно и сърце още няма, а той ми изпраща SMS – „Znaesh li, ti si Chovekyt. Bih napravil vsichko, za da zaspivam i da se bydq vsqka sytrin do teb”.
Няма какво да му отговоря. Седя в средата на стаята, а ръката ми, държаща телефона, виси като откачена. Знам какво иска да чуе. Но вместо него ми се иска да му кажа как сутринта храних едни гълъби на прозореца. Те кълвяха със сивите си човки по мрамора и гълтаха големите късове хляб като гъски. Моите малки градски гъски.

Двете ми котки бяха притихнали на бюрото, точно зад един моливник-сърце – подарък от първото ми гадже. Опашките им се измятаха във въздуха като камшици. Зениците им се раздуваха трескаво във формата на дебели, месести пържоли. Може би тъкмо това виждаха в гълъбите. Не малки беззащитни гъски, а вкусно кърваво месо, което да облизват от козината с грапавите си езици. Може би тъкмо това виждах и аз в него.
Искаше ми се да му се обадя и да го питам кой ще бъде котката и гъската в края на нашата история. Но не го направих, защото вече знаех. Бях загубила прекалено много пъти преди това. Просто нямаше как отново да е мой ред.

Взимам телефона и изстрелвам набързо - “Znaes, ce nyama kakvo da ti otgovorya. Suzalyavam…” Докато съобщението пътува към Младост 1А, аз пътувам към морето. Там ме чакат няколко приятеля, овъргаляни в алкохол и пясък, един бар, на който да лежа по цял ден и десетки, стотици чаши с мохито, наредени като кегли за боулинг. Така си ги представям, докато шофирам по магистралата и от гледката скоростомера скача с няколко октави.

Забравям колата на паркинга поне за 5-6 дни и се просвам на плажа с разперени ръце и крака, сякаш искам да направя снежно човече в пясъка. Около мен някой разказва виц и всички се смеят. От другата ми страна момче и момиче разпъват палатката си и от време на време спират, за да се целуват. Далеч от бара се чува кехлибарения глас на Leela James. Гледам нагоре и за нищо не мисля. Главата ми е куха и празна. Тежи най-много 10-15 грама. Точно колкото торбичката с коз в задния джоб на късите ми панталонки.

Изведнъж няколко глави изплуват в пространството над мен и започват да се клатят – моите приятели. Хващат ме за ръка и изчезваме към бара. Тичаме и се смеем като деца. Разминаваме се с познати физиономии – качили малко тен и свалили всички дрехи от телата си. Препечени на слънцето, с вързани коси, от които се сипе пясък, без лак по ноктите, без грим по лицата. С открити на слънцето вагини и скрити зад големите си Ray Ban очи. Голи и свободни. Tакива, каквито никога няма да ги видя в града.

Излягам се на един дунапренен бял дюшек и се намествам удобно в най-любимото ми състояние – полу-сънено, полу-пастетно. Дълго време наблюдавам колко добре пасва светло червения лак на малкото ми шоколадово тяло. Педикюрът ми прилича на миди, подредени по големина. Мърдат в единия край и ми се усмихват. Красива барманка с лунички по носа носи цяла табла с мохито. Искам да увия несигурните си китки около врата й и да я целуна по устните. Дълго и влажно, докато всички около нас се надървят. Тя сякаш ме разбира. Усмихва се и ми намига с котешкото си око, оцветено в лешник. След по-малко от секунда виждам как прекрасния й задник отнася празната табла към бара. Той се клати на забавен каданс наляво и надясно, сякаш се плъзга по невидим халф пайп и от движението всичките гривни по нея танцуват.

След първото мохито се сещам за него. Мислите ми хвърчат като стадо делфини и пътуват към София. Но вместо да ги изкова на латиница и да ги изпратя по тях, се оглеждам за молив и нещо за писане. На масата до мен се въргаля руло тоалетна хартия. Стои и чака като портиер на сграда в Манхатън да дойде поредната заблудена душа и да си избърше лайната малко по-нагоре в дюните – долината на белите кръпички. Там, където растяха пясъчните лилии. С твърдите си листа, които бодяха задниците им и белите цветове, които радваха очите им. Клечаха спокойно в жегата сред лайна и остатъци от коз. Най-прекрасните цветя на земята.

Взимам рулото тоалетна хартия и с крив, пиянски почерк драскам:

Имам надежда тип грахово зърно,
Че вещицата любов е наблизо.
Но когато те чуя да ме обичаш,
Гласът ти е реклама за дамски превръзки.
И разбирам, че нямаме шанс.
Любовта ни е макдоналдс.
Но ще опитам отново, познаваш ме.
Да завра език в устата ти.
Облизвам те за последно, любов...
Имаш вкус на червено Marlboro
Аз имам сетивата на непушач.

***

На третия ден той се появява. С тоновете SMS-и, на които не зная какво да отговоря. С хилядите неизказани думи, които трябва да чуя. Точно тук, на моето море. Дойде с ремарке от ревност и антология на своите изисквания под лявата ръка. Да си я чета на плажа. Не хареса моята барманка, нито моите приятели. Не хареса и това, че не го целувам и винаги пускам ръката си първа. Мразеше ме задето не съм му измислила мило име, което да крещя на целия свят. Или поне на бара след третото мохито.

Дойде и опостуши всичко. Построи си бетонен замък до моята палатка и закри слънцето. Дръпна шалтера точно на песента на Боб Марли, която всеки ден се точеше на тънки ивици от дебелите колони и настояваше “I know a place where we can carry on”.

Гривните на барманката престанаха да танцуват. Луничките й изчезнаха. Моите приятели също. Лилиите обърнаха главите си на запад. Спря тока на цялото море и пусна филм на ужасите на 12-инчовия си лаптоп. Прожекция специално за мен. И той от нуждата за любов и щастие – взе намеренията ми и ги превърна в чалга песен.

Седях на бара срещу него – болезнено трезва и вече знаех точно какво да му кажа. Цялата сила на морето се беше събрала в мен, готова да отстоява правото да разнасям малкия си задник и бутилка ром по плажа. Без да давам обяснения и без да получавам любов. Сама със своите пясъчни лилии.

- Не мога да живея без теб, разбираш ли? – беше последното, което чух от него, докато го изпращах към колата.

Знаех, че трябва да го успокоя някак, но вече нямах думи за него. Може би във всяка връзка има опреденен брой букви, които трябва да си кажете. Точно преди минута моите се бяха изчерпали, бях изразходвала и последната и остана само мълчанието.

След по-малко от час тръгнах и аз. Карах на около 150 километра зад него. Може би тъкмо това разстояние вечно не ни достигаше, за да се докоснем един до друг. От всяка клетка в мен капеше вина. Навън също валеше. Знаех, че съм му причинила ужасна болка. И тя ще остане завинаги там – в неродената ни любов на две седмици и половина. В недоразвитите й кранчеца и ръчички, в липсата й на сърце. Знаех, че няма да ми прости и ще страда още дълго, дори никога повече да не се видим. Ще го боли само от мисълта, че съществувам.

*будистка мъдрост

Оригами

2009-03-13T19:20:00.001+02:00

___________________

Режа света около мен с ножица. Тя е едра, груба и със сини дръжки. Почти нищо не искам да оставя. Животните - не, тревичките - не, слънцето - и то пада в кошчето. Винаги оставаш само ти. Изрязвам те старателно и правя вълнообразна линия около петте пръстчета на десния ти крак. После продължавам към ръцете и онази смешна прическа, която аз не понасям, а ти толкова харесваш.

- Престани да се опитваш да ме променяш! - въртиш назидателно показалчето си, което току-що съм освободила от големия лист хартия.

Винаги когато кажеш нещо подобно, ми иде да ти махна главата. Едно неволно трепване на мускула на ръката и главата ти отива в кошчето заедно с животните, тревичките и слънцето в мен. Но никога не го правя. Продължавам упорито по линията на листа и те изрязвам целия. А после ти искаш да си тръгнеш.

- Просто не искам да бъда с теб! Свободата ми е по-важна - казваш и скачаш от розовото ми бюро.

Гледам те как вървиш по розовия паркет, който едва открих преди години в един магазин на бул. "Христо Ботев". Тогава много се радвах, дори оставих бакшиш от благодарност. А сега ме е срам и се опитвам да изтрия цялата си Барби същност, защото не пасва на пънкарската ти прическа. Лъкатушиш между играчките на кучето и не мога да разбера какво искам повече - да те погаля по хартиената глава или да те настъпя с костеливия си чехъл.

- Много сме различни и никога няма да се получи, разбираш ли? - обобщаваш с лекота, докато разглеждаш снимките от абитуриентския ми бал.

Дори там съм с розова рокля и изглеждам щастлива. Много преди да те срещна. Имам голямо деколте, което хлабаво покрива малките ми гърди. Дрехата отпред е толкова къса, че когато седна, черните ми бикини надничат в пространството пред мен и се втренчват в съучениците ми, които никога повече няма да видя. Иска ми се да ти изкрещя, че още тогава имах десетки обожатели. Ходеха след мен в ресторанта или подпираха небрежно ръка на раменете ми, като отчупена дъска на пейка. Аз се смеех престорено и флиртувах. Измислях си бъдещите им професии и животи. Но после те ме наричаха по малко име и ме връщаха пак в този ресторант в шапката на НДК и усещах, че е прекалено блудкаво, за да е истинско. Може би още тогава съм знаела, че трябва да запазя първата си любов за теб, но не съм и подозирала, че ще бъдеш малко човече без сърце. Че хартиената ти душа е водоустойчива на моите сълзи. И те никога няма да те накарат да избледнееш. Дори един нюанс по-малко. Нищо!

Искам да ти кажа всичко това, но ти не ме слушаш. Изучаваш една снимка, на която излизам с цветя от входа, а главата ми е в мащаб 1:1 с твоята.

- Тук си по-хубава - сочиш снимката и кимаш уверено - С червена коса.

Само се усмихвам, но не ти вярвам. Вече се уморих да се променям заради теб. Седя голяма и недодялана и ме е страх дори да те докосна, за да не се разпаднеш така, както любовта между нас - на малки хартиени атомчета, които се опитвам да събера вече няколко години, но те полепват по потните ми пръсти и губят срока си на годност.
Хващам те внимателно с ръце и вместо сърце ти рисувам по-голяма пишка.

- Остави ме на мира! Вече отдавна не сме заедно, забрави ли?! - крещиш ти и махаш с малките си краченца във въздуха.

Представям си как те смачквам в юмрука си и те мятам в боклука. Но после пак те вадя, заглаждам грапавините по душата си, докато не се разкрещиш отново право в лицето ми, и пак те мачкам. И пак те вадя. Като sms, който ти пиша 12 пъти, преди да го изпратя, защото търся точните букви. Губя ги и ги намирам пак. Макар сама да знам, че на света не съществува дума, с която да те върна при мен.

Sunday poem at Saturday

2009-01-24T11:15:00.002+02:00

__________________________________

Правим секс следобед на дивана.

Той е едноцветен, хлъзгав и неделен.

Разтяга се практично и не скърца. Точно като душата ти.

Правим секс със старите албуми на Мадона.

Ти подреждаш косата ми в триъгълник на гърба.

Докато таймерът на микровълновата отброява 30 секунди - кексът винаги е недопечен.

Съдържа нишесте, две пилешки бутчета и една чаша невъзможност – да спреш да чертаеш геометрични фигури.

По телата на жените.

Когато усетя ръцете ти по гърба си, сълзите ми образуват сърце по кожата.

Безсилието се блъска в главата като топка за скуош и пак ми разбиваш устата.

Правих секс, но с друга.

Майната му! Ще си купя кожени ботушки.

Ще ми отиват на овчата душица.

С 13 сантиметрови муцуни.

В градината ми расте вулкан под ледовете.

И превръща тревата във вечерна параноя.

Ставам и на нощното шкафче си написвам -

Ако филмът пак те е разплакал, проблемът е в субтитрите.

0 на 0

2008-12-19T20:45:00.001+02:00

_____________

В един дървен сандък, някъде под избата на съзнанието ми, крия всичките си криви качества, а освен това - два чифта параноя, невроза и няколко вида сезонни депресии. От седмица насам някой от тях е намерил ключа, отворил е катинара, докато съм спяла, и сега всички се забавляват в главата ми. Оттогава не мога да спя. Вместо това предпочитам да шофирам. В такива състояния винаги помага. Карам със 180 км/ч, все едно се опитвам да им избягам някъде по пътя. От скоростта няма да успеят да ме настигнат и ще измръзнат там в студа - на тъмно и мокро. Нещастници!

Магистралата свършва и виждам огромна зелена табела "София". След по-малко от 10 минути паркирам колата пред блока. Ослушвам се - в главата ми е тихо. Най-накрая! И точно преди да въздъхна с облекчение, на таблото лампата за маслото светва в червено. Аз съм го сменила преди месец и няма причина да премигва в този кървав цвят. В главата ми малкото неприятно дяволче започва да сменя табелки - теч на масло, двигател, колянов вал, основен ремонт на главината. После ми показва ценоразписа - 2000 лева, 3500 лева, 5000 лева.
Лампата продължава да си свети, без въобще да й дреме. Просто си има проблем и крещи в тишината, а ехото се удря в мозъка ми и пак превърта ценоразписа. Шибаната лампичка мига на червено, сякаш напук, а аз от опит знам, че това е второто най-лошо нещо, което може да се случи с колата ми. Първото е челен удар в стълб. Поглеждам нагоре и разпервам ръце.

- Добре, какво още можеш да ми причиниш, а? Какво? Колко още трябва да понеса?

Напоследък често си говоря с него. Затварям вратата на колата и телефонът ми звъни - Бившият. Окей, окей, можело да стане и по-зле. Винаги може. Не знам кой е този Мърфи, но е трябвало да умре от инфаркт, преди да измисли тъпите си закони. Оглеждам се объркано и не знам какво да правя. Оставям телефона на капака на колата и той също започва да вибрира. Целият автомобил се тресе и се превръща в огромна трепереща слушалка. Онзи отгоре съвсем се е ядосал. Сега седи в небесното си царство и се наслаждава на собствената си игра. Поставил е пешката си пред моя цар и се чуди как ще изляза от ситуацията. Къде ще се скрия, на кое квадратче ще избягам. Естествено, на погрешното. Вдигам телефона.

- Ало.
- Кате!
- Привет!
- Здрасти! Аз съм в Непал. Тук е супер! Обикалям вече 1 месец, но ми писна и след 2 дни се прибирам.
- Браво на теб!
- Ти как си? Още ли си толкова руса?
- Аха.
- Блондинка гадна!
- Еми...
- Иначе как си?
- Затънала в сезонното си социопатно състояние.
- Аха. Добре, като се върна, ще говорим. Купил съм ти подарък.
- Аз обичам подаръците.
- Знам.
- Окей. До скоро и лек път на обратно!
- До скоро!

Затварям и се замислям. Докато аз хвърча бясно около немската си кола и преглеждам мазното й като соев сос масло, той обикаля хималайски кътчета и яде бял ориз в купичка. Не мисли за течове, пари, ремонти. Аз съм на единия край на планетата, а той - на хиляди километри от мен. На високо, на чисто, на безпроблемно пътешествие към самия себе си, в което оставаш само с купичката ориз. Едно на нула за него. Винаги сме били на различни планети.
Три дни по-късно седя отново в колата си. Лампичката за маслото вече не свети, но тази в главата ми - да. Пак ще го видя, пак след толкова месеци, но онова наше пак никога не трябва да се повтаря. Пък и не би могло. Той си има приятелка, аз нямам никой. Две на нула за него. Мразя я тая шибана игра. Винаги той я печели.

Чудя се дали ще я доведе. По-добре не. Не искам да знам нищо, свързано с нея - как се казва, колко е дълга косата й, как мирише и какво мило име му е измислила, за да го нарича с него, след като правят секс и преди да заспят. Предпочитам да остане момичето X, което ме задраска от неговия списък. Нищо повече.

Чакам го пред работата му и превъртам станциите на радиото. Още преди да се е появил, знам какво ще ми подари - гердан или колие. Имам по едно от Италия, Непал, Рио де Жанейро, Гърция, въобще от всяко място, на което е бил. По Jazz FM звучи Sade. Sade е добре. Поглеждам часовника - 21:21. Винаги намирам нещо дяволско в това съвпадение.
Тъкмо се замислям за ада и той излиза иззад стъклената врата на офиса си. Едва успявам да го видя от голямата му усмивка. Той е 32 броя перфектно бели, подредени зъби, смъкнати дънки и кецове. Всичко това влиза в колата ми и ме целува. Странно, но ми се вижда остарял. Говори някакви неща, изсипва ги с камиони пред мен и се смее. Смее се много. Аз само се усмихвам. Когато губиш играта, поне трябва да проявиш малко достойнство.

4 рома по-късно в ресторанта се смея и аз. За няколко часа вече сме направили антология на нашата връзка. Как той заспиваше винаги когато гледахме филм, а аз го събуждах със скандали. Как аз разхвърлях дрехите си из цялата му къща и той ме посрещаше със скандали. За секса, който правихме в склада на Седемте рилски езера, докато на главите ни падаха ски и сноуборд автомати. За тройката, която всяка вечер планирахме, но накрая винаги се прибирахме двамата сами.
Говорим си за нашето минало, а то изглежда толкова далечно, че е като избледняла пътна табела, която отдавна не води до никъде. Нашата пътна табела, която аз толкова обичам, че при всеки удобен случай я бърша от прах и се опитвам да издълбая в ламарината заличените от времето букви.

Едно жълто такси по-късно и няколко нелепи разговора между диспечерката и шофьора ние сме в неговия апартамент. Там винаги има още ром и много от неговата музика, която преди не можех да понасям. Обичам го това място! Той ми подава малка шарена кесийка и в нея откривам гердан от мъниста, който пазел собственика си от лошите енергии. Винаги е вярвал в тези неща. Целувам го.

Наоколо няма и помен от друга жена. Не се получи просто, казва ми той и свива рамене. Вместо това в стаята са пръснати предмети, които съм му подарявала за всеки празник - голяма дървена статуя от индийски магазин; ракитова лампа с преплетени в нея пръчки, стърчащи навсякъде; черно-бяла моя снимка в паспарту, на която съм гола и с отрязана глава. Точно в този момент осъзнавам, че колкото и месеци да не съм идвала, аз през цялото време съм била тук. С подаръците, снимките, спомените, недоизказаните неща.
Изведнъж ми става мило и уютно и явно при него протичат същите процеси, защото се навежда и ме целува. Усещам миризмата му - познатата, любимата, изстраданата. В първия момент се разтварям във въздуха на хиляди любвеобилни парченца, а после червената лампа светва в главата ми. Сирени вият и сигнализират тревога. Малкият ми мозък обявява аварийно положение. Теч на масло! Проклетото дяволче започва да сменя табели - 5 дни рев, 2 месеца депресия, 100 години самота. Отдръпвам се и го поглеждам.

- Какво правиш?
- Целунах те.
- Да, виждам. Обаче ние сме били вече там и това не трябва да се повтаря!
- Добре, тогава. Няма.
- Знаеш, че много те обичам, но просто не мога да се върна там.
- Ще бъде както кажеш, спокойно.
- Окей!

Лягаме двамата, гушнати в леглото. Той е чисто гол, а аз оставам по моите бели боксерки с кичозен златен ангел отпред. Какво ли съм си мислела, когато съм ги купувала? Със сигурност не съм подозирала, че ще се окажа в тази ситуация. Навън е тихо и тъмно, а препиканото улично осветление хвърля глуха светлина из къщата. Той заспива почти веднага, а аз оставам да разглеждам правоъгълните шарки, които се образуват по стената.

Лежа до най-любимия си мъж, прегърнала съм го полугола, но няма да правим секс. Не и този път. Тази вечер го губя като любовник, за да го спечеля на сутринта като приятел. Имам чувството, че сме преминали на съвсем ново ниво. Сякаш съм превъртяла първата част на "Супер Марио", преборила съм се с миризливото огромно чудовище, което пази портата, и съм отишла на второ ниво. А там е ведро и слънчево. По артериите на апартамента му тече спокойствие. 0 на 0 за двамата и край на игрите, обещавам си аз. После съм заспала.

Най-отзад, вдясно до прозореца

2008-12-05T15:53:00.001+02:00

______________________________________________

Бях на 15 или 16 години и въобще не се харесвах. Имах рядка коса, която колкото по-дълга се опитвах да пусна, толкова по-неприятно изглеждаше. Завиваше се в краищата - тънка и изтощена, като изсъхнал отрязан край на гъсеница. Бях чупила носа си четири пъти и той заемаше някаква странна гротескна форма на лицето ми като крива удивителна, която привличаше погледите на непознатите в рейса. Знаех, че никога няма да бъда кой знае каква красавица, но това не ме притесняваше. Нито ме караше да се старая с учебниците. Разбирах, че светът е за умните или красивите, но въобще не мислех да участвам в менструалната им революция. Исках просто да слушам Oasis на дискмена си и да бъда незабележима.

Бях на 15 или 16 години и единственото, което ми доставяше удоволствие, бяха джойнтът и музиката. Моите съученици намираха спасение в групите, които образуваха помежду си, в интригите, които сплитаха на рибена кост в голямото междучасие, във физическото, новите рокли, старите книги, оценките по биология. Аз пушех и слушах по цял ден - The Verve, Green Day, Blur, Radiohead.

Бях на 15 или 16 години и ужасно мразех да ходя на училище. Отивах винаги за втория час, защото успявах да се успя дори когато бях втора смяна. Първо се качвах на автобус 102, а след това го сменях със 76 и се возех до последната спирка. Оттам имах 5 минути пеша до училището. В клас винаги сядах на последния чин вдясно до прозореца и дълбаех по дървения плот пред себе си имената на любимите ми групи.

Един ден, докато чаках 76 на спирката в "Иван Вазов" и четях некролозите, от рейса слезе момче. Беше малко по-голям от мен и имаше големи негърски устни. Челото му беше високо и изпъкнало, а в ъгъла на очите му се събираха десетки малки бръчици като скупчени сухи съчки. Никога не бих му обърнала внимание, защото по това време хората рядко ме впечатляваха, както и аз тях, но той не спираше да ме гледа. Не го правеше като останалите, а някак различно. Разгледа ме с интерес, спря се в очите ми, а после се усмихна и подмина. Аз се качих в рейса, без да се обръщам, и седнах най-отзад, вдясно до прозореца, както правех винаги.

На другия ден това се повтори. На третия и четвъртия също, а след това дойде уикендът. Той ми се стори непремерено дълъг. Екстензираше не в дни, а в седмици и години. Колкото повече пушех, толкова повече си мислех за момчето от рейса, а неделята се прозяваше, сякаш не 24 часа, а 100. Сто часа самота. През това време успях да изпера раницата си на "Найк" и да сложа безцветен лак на ноктите си. Правех го само в специални случаи, когато ходех на дискотека. После бях готова за понеделника.

На сутринта се събудих необикновено рано. Понеже нямаше какво да правя, крачих известно време нагоре-надолу из стаята. Напуших се и пуснах музика. Достолепният съсед военен над нас започна да тропа по тръбите. Аз усилих звука още повече и той престана.

В 12:35 заключих входната врата и тръгнах. Времето беше златно и есенно. Хората минаваха покрай мен, а аз им се усмихвах. Никой не ми отвръщаше, защото бързаше по пътя си, но всички ми изглеждаха по-красиви. За пръв път имаше за какво да мисля. Нещо гъделичкаше мозъка ми като мека гъсеница, която свива и разтяга пухеното си тяло по гънките му и го кара да се смее. Целият град беше залят от светлина - топъл и уютен, сякаш се разхождах в утробата на огромно спокойно животно. Рейсовете бяха неговите кръвоносни съдове, които ме отнасяха в различни посоки.

Няма как да наречеш един град свой, ако не си се влюбвал поне веднъж в него. Бях на 15 или 16 години и за пръв път усещах София като най-красивото място в галактиката. Тя разпростря улиците си пред мен като килим, които разгъваш от раз, и ми даде достъп навсякъде - по всеки булевард, ъгъл или будка, която подминавах - всичко беше мое.

Седях на спирката в "Иван Вазов" и тревожно чаках рейса. Ръцете ми пречеха и не знаех къде да ги сложа, за да ме оставят на мира. От време на време ставах и правех няколко кръгчета наоколо, колкото да не се схвана от напрежението. После сядах обратно.

Най-накрая оранжевата муцуна на 76 се появи. Изведнъж стана много тясно - градът сви артериите си и имах чувството, че ще се задуша. Момчето с негърските устни беше там. Стоеше на последната врата и ми се усмихваше. Аз нищо не правех. Всяка човешка фибра в мен се беше вкочанясала до състава на стоманата. Забих поглед в бетонните плочки пред себе си и започнах да проследявам траекторията им, докато не стигнах до вратите на рейса. Скочих бързо вътре, добрах се до седалките и светът постепенно започна да придобива реалната си форма. Огледах се и видях, че до мен имаше малка жълта бележка, сгъната на две. Отворих я. Вътре с разкривен, недодялан почерк пишеше: "Здрасти. Аз съм Вальо. Приятно ми е." Първата мисъл, която ми хрумна, след като го прочетох, беше, че щом сляза от рейса, трябва да се напуша веднага.

Двайсет и четири часа по-късно седях на същата спирка и пейка и държах в ръцете си малка бяла бележка, на която бях написала: "Мислех, че никога няма да попиташ. Катя." Преди това бях изхвърлила в кошчето точно 28 подобни бележки, защото едни ми се струваха прекалено дръзки, други просто тъпи, а на трети не ми харесваше как изписвах "а"-то. Рейсът отново се появи. Момчето с негърските устни седеше все така на последната врата, сякаш никога не е мърдало оттам. Аз станах, пъхнах бележката си в един от некролозите, събрах всички сили - погледнах го и му се усмихнах. После тръгнах по траекторията на бетонните плочки, качих се в рейса и седнах на моето място. Там отново ме чакаше бележка: "Ако сега не си ми отговорила, да знаеш, че се чувствам много тъпо."

Погледнах през прозореца и видях как момчето с негърските устни гледа моите буквички от белия лист хартия и се усмихва. После ме погледна и ми махна. Аз залепих ръката си за стъклото и си помислих, че изглеждам ужасно глупаво, но за първи път въобще не ми пукаше.

На третия ден в рейса ме чакаше трета бележка. На нея с неотменния крив почерк пишеше: "Днес в 18:30. Зад 104-о училище. Ще те чакам." Тъкмо започвах да свиквам, че си пишем, а сега трябваше да се науча и да говоря. По това време бях прочела някъде в Библията, че на човек винаги му се полага толкова, колкото може да понесе. Имах чувството, че на мен ми дават с една чаена лъжичка в повече.

През целия ден сгъвах и разгъвах бележката. Не знаех какво ще му кажа, как ще се държи и какво ще се случи, но бях сигурна в едно - в 18:30 ще го чакам и аз. Ето защо след 6-ия час прибрах бавно единствената си тетрадка и химикалка в раницата. Сложих я на двете си рaмене и тръгнах към 104-о училище, което беше от другата страна на улицата, точно срещу моето.

Вървях, а ръцете ми се потяха в джобовете. Винаги съм мразела първите срещи - косъмчетата по цялото ми тяло се изправят и заемат отбранителна позиция; очите ми се въртят трескаво из орбитите си; сърцето ми бие на мощни, шумни подскоци. Усещам как ще се пръсне всеки момент и ще ме унищожи. Ще се посипя по земята цялата. Само ноктите ми ще останат, паднали върху купчината пепел.

Хората завещават след себе си провалени бракове, рак на простатата или панелни апартаменти, покрити с китеници. От мен ще останат само 20 броя нокти с безцветен лак. Поглеждам ги, а ръцете ми треперят. Може би имам време да се откажа. Мога просто да се завъртя на пета и да се върна обратно. Стигам до ъгъла на училището, поемам дълбоко въздух и продължавам напред.

Той е там и ме чака. Седнал е в едно от малките правоъгълни прозорчета на училищното мазе и си играе с нещо в ръцете си.

- Здрасти! - казвам аз, щом се приближавам достатъчно.

- Шалом! - отговаря ми той.

- Ти какво... Да не си евреин?

- Не, но много ми се иска.

- Аха.

После млъкваме и двамата. Аз гледам глупаво пред себе си и с всичка сила се опитвам да кажа нещо. Но през цялото време имам чувството, че изглеждам нелепо. Като купчина пепел с нокти. Поглеждам го отново - и той е смешен. Целият е едно изпъкнало чело и огромни, меки устни, на които могат да се заселят цяло племе африканци. Продължава да върти нервно малкото бяло пакетче в ръцете си.

- Какво е това? - питам, колкото да разбия вратата на тишината с крак.

- Пробвала ли си хероин? - казва той и се спира право в очите ми, както първия път.

Аз се огледах. Наоколо нямаше никого.

Нищо

2008-11-24T13:05:00.006+02:00

______________

Петък. Целият свят е крив като траекторията на ранено животно. Вървя из офиса, а след мен остава кървава следа. Не искам никой да ме занимава, да трябва да говоря или мисля. Всъщност мисля през цялото време. Как се напих. Срещнах едно момче, красиво момче и правихме секс. После телефонът ми не звънна. Сряда. Четвъртък. Петък. Нищо. Целият свят ми е крив и се върти с лекотата, с която се изчукахме. Озовах се пак в същия шибан лабиринт – като 3-годишно хлапе, което пипа горещия котлон. Точно това съм аз. Единствената разлика е, че съм на 26.

Егото ми се е смъкнало в петите и квичи като пребито куче. Със сигурност трябва да се махна. Не мога да дочакам края на работния ден. Вкъщи хвърлям някакви дрехи в раницата, взимам белия си булдог и 20 минути по-късно се нареждаме на колоната излизащи от София. В най-лявата лента има верижна катастрофа – хора ръкомахат, говорят по телефоните си и тъпчат в остатъци от мигачи, пръснати по цялото шосе.

Излизам на магистралата и се плъзгам по нея като кубче лед в метална тръба. Знам пътя толкова добре, че мога да се движа със затворени очи. Наоколо есента е навлязла в най-силния си период. Тя е като 30-годишна жена – завършена, зряла, приспала демоните в главата си. Цветовете са ярки, пулсиращи, безумни. Цветовете са екстази. Сякаш онзи отгоре се е напил и е разлял напосоки палитрата с боичките.

От едната ми страна се изреждат Shell, MacDonald’s и отбивката за Пазарджик. Свивам вдясно и 10 минути по-късно паркирам БМВ-то си в циганския квартал на града – Пич ма’ала. Няма майтап! Блокът прилича на кибритена кутия, поставена вертикално. Във входа е студено, мръсно и тъмно. Сякаш си попаднал в някаква изпръхнала, запустяла изба, 5 етажа под целия свят. Разхвърляни по всички ъгли се веят паяжини и опаковки от вафла „Мура”. Двама цигани слизат по стълбите и говорят високо на техния си език. Когато ме виждат, спират и започват да ме оглеждат. Хубавото на това да ти е дошло в повече от всичко е, че нямаш страх от нищо. Просто ти е все тая какво ще се случи. Имам чувството, че мога да ги убия и двамата с голи ръце.

Подминавам и хвърлям един поглед на колата си от прозореца на втория етаж. Огромните й лети джанти лъщят на уличното осветление. Приличат на гигантски, стреснати очи, опулени откъде ще дойде опасността. Най-вероятно ги виждам за последен път. Майната му! Натискам звънеца на вратата вдясно и София ми отваря по клин, сутиен и чехли с муцуни на кучета.

- Аре, бе, копеле, колко време го взимаш т’ва разстояние?
- Имаше задръстване. – свивам рамене аз.
- Алкохол взе ли?
- Естествено!
- Супер! Много се радвам да те видя! – казва тя с мазна усмивка и ме целува по бузата.

Вътре ме посреща тесен коридор с най-кичозните тапети, които съм виждала през живота си и дълга пътека с цвят на лайно с тесни черни ленти от двете й страни. Холът е малък, притиснат от десетки мебели без никакво предназначение. На едната му стена се е проснал фототапет, изобразяващ пролетна гора и бяло, пенливо поточе. Нечовешко! Във време, когато цялата провинция се премести в София, моята приятелка отиде да живее в провинцията. Това може да го направи само тя.

- Погледни тука к’во е, копеле! Направо не знам как ще издържа!
- Аз не знам досега как си издържала?
- Ами не е лесно. Но ако нещата потръгнат, мога да изкарам доста пари от цялата история, така че просто се налага.
- Аха.
- В София как е?
- Все същото.
- Баси, как ми липсва тоя град, ако знаеш!
- Знам.

После се заемаме с бутилката Бакарди. Говорим си за останалите момичета, за секс, пари, дрехи и за секс. Колкото повече се напиваме, толкова повече говорим само за мъже. София е влюбена и очите й светят като две електрически крушки от по 100 вата. Само аз и Зу сме сами. Ние сме от отбора на лузърите. Носим сини потници с голямо “L” отпред и надпис „Ритни ме” отзад.

- Знаеш ли, днес една колежка в офиса ми каза, че има хора, които никога не намират половинката си. Просто ей така – не им е писано.
- О, я стига с тия глупости! – махва с ръка София.
- Мислиш, че не е вярно?
- Естествено, че не е. Всеки намира неговия човек. Въпрос на време е. Освен това трябва да започнеш да пиеш повече и да мислиш по-малко.
- Звучи добре.
- Искаш ли още? – пита ме тя и започва да замерва бутилката с поглед, за да установи точно колко сме изпили досега.

След още два часа шишето ревностно пази последните си 100 грама на дъното. Белият ми булдог лежи на земята и хърка на равни интервали, сякаш отмерва времето. Аз съм изпънала единия си крак и го галя бавно по протежението на цялото му тяло. София е легнала на дивана до мен и спи с ръка на лицето си.
Една спокойна вечер в Пич ма’ала - мисля си – точно от това имах нужда.

***

На другия ден продължавам по магистралата към Пловдив. Там ме чака Златко. Златко е златното момче на татко. Има верига нощни клубове в по-големите градове и на морето. Пред тях спират колите си хора, които могат да купят цялата държава. А може би вече са го направили. Въпреки това или напук на него, Златко кара 10-годишен кабриолет и не може да понася заведенията си. Златко е пич.

- Ако искаш ще ти запазя маса, но нали знаеш, че там ходят само гъзове и едва ли ще стане забавно.
- Няма проблем. Аз ще пия едно и се прибирам. – кимам аз, докато оставям раницата си в апартамента му.

Златното момче на татко живее в мезонет в центъра на Пловдив със стаи, които не мога да преброя на десетте си пръста и тераса – футболно игрище. От последния етаж виждам целия град с маломерните му светлинки, сякаш всеки човек е запалил по една свещичка и върви неотменно с нея. Никакви балкони и гащи на съседи. Пред мен се е изправил само паметникът на Альоша и то в такава близост, че мога да му ударя шамар зад врата.

Обличам черната си рокля и слизам сред хората-свещички. Те крачат по групи, купуват си дюнери и правят планове за вечерта. Стигам до заведението и се разминавам с коли, запушили цялата улица, които, ако се продадат наведнъж, ще покрият целия брутен вътрешен продукт на Обединените арабски емирства. На вратата ме посрещат блондинка и брюнетка и се заемат да ме настанят. И двете са толкова услужливи и сервилни, че любезния лос най-вероятно се е скрил в кенефа от срам и няма да се покаже до края на годината. Или поне, докато тези двете не се разкарат.

Сядам в едно от сепаретата и си поръчвам голям ром с кола. След малко ми го носят в комплект с чиния, голяма колкото лети джанти 19-ки, пълна с нарязано на тънки листа месо и кубчета пъпеш. Навеждам се към масата, за да видя по-добре. Пъпеш е. Откъде, мамка им, са го взели по това време? Опитвам го, а той има вкус на нещо средно между ябълка и круша.

Облягам се удобно назад с чашата в ръка и се оглеждам – клубът е пълен с изкъпани, сресани, напарфюмирани млади хора, облекли най-новите си дрехи за вечерта. Седят, мълчат и чакат нещо да се случи. Чакат цяла вечер и цял живот. Да срещнат любовта, да дойде момчето с бентлито и да погледне точно нея. Да разбере от пръв поглед, че може би не изглежда като девойката от FTV, която гримират на телевизора над нея, но крие нещо специално и уютно в себе си. Нещо, което ще покаже само на него. Свой малък свят, пълен с индивидуалности. Веднага щом той й се усмихне, тя на свой ред ще покаже белите си зъби, а после ще хукне да отваря портите на душата си – бързо и енергично като циганче-ратай, което посреща господаря си.

После този с бентлито наистина се появява. В първия момент дори не мога да го видя, защото до него блести млада жена, която ако не беше изтъркано, бих нарекла убийствена. Тя е руса, кисела и е най-красивото момиче, което съм виждала от месеци. Всички искат да я чукат. Дори аз. Девойките на сепарето до мен се оглеждат тъжно. Искат да имат нейните обеци, нейния нос, нейните тънки като стъбла на маргаритки пръсти. После някоя от тях се обажда и всички се смеят на нищо. Пият още известно време и изчезват от заведението. И тази вечер никой няма да ги погледне.

Другите остават. Надяват се да ебат, да ги забележат, да изживеят нещо невероятно. Нещо, което ще бързат да разкажат на всичките си приятели на сутринта. Ще държи мозъкът им буден и стържещ в 3 часа през нощта. Ще го преживвяват пак и пак. Обаче нищо. Нищо никога не им се случва. Млади хора, които седят в нищото, пият нищо и им се случва нищо. Забиват остатъка от цигарите си в пепелника. 10 фаса разстояние и пак нищо не се е случило.

Аз се оглеждам в дъното на чашата си, което значи две неща – първо алкохолът ми е свършил и второ – време е да тръгвам. Излизам и вървя по осветените улици. Градът е топъл и красив, но няма как да го оцениш. Защото винаги, където и да се намираш, алкохолът свършва и се прибираш вкъщи сам. Винаги.

200 грама мускул

2008-11-19T10:25:00.003+02:00

_______________________________

Тези дни около мен е тихо и спокойно. Живея в стария панелен апартамент на моята най-добра приятелка. Сама. Там, където до скоро лежеше дядо й. Сега лежи в гроба си. На външната врата всеки ден ме посреща и изпраща неговия некролог и черен плат във формата на пеперуда. В жилището са останали само тишина и тъмнина. Кафявите щори, които приличат на рогозка, са спуснати до земята – посрещат всеки слънчев лъч и го убиват на място.

Мебелите са стари и дървени. Върху леглата дремят китеници – кафяви и оранжеви. На стената висят черно-бели снимки на някогашното семейство – оттам ме гледат сериозно баща, трима сина и една забрадена мъжка майка. Баба Илийца. И тя умря отдавна. Представям си как е шетала тук – без ропот, без да се оплаква. Готвила е, чистила е, грижила се е за четирима мъже всеки ден, всяка година. Еволюирала е, за да се появя накрая аз – русата, разглезената, разголената. Аз, която никога не съм се занимавала с домакинска работа, защото винаги е имало кой да я свърши вместо мен. Аз, която карам БМВ с би-ксенонови фарове и кожен салон. Аз – гордата, циничната, самотната.

Истината е, че не съм съвсем сама. В кунята живее Мая. Мая е най-голямата хлебарка, която съм виждала през живота си. Имам чувството, че ако се изправи на задните си крака, ще ми удари шамар. Когато броди по изтъркания балатум, маките й лъскави крачета произвеждат шум. Толкова е тежка, че не може да се катери по шкафовете. С Мая си приличаме по едно – и двете ходим здраво стъпили на земята.

Като самостоятелни жени, още в първите дни се разбрахме – когато аз влизам в кунята, тя влиза под шкафа. Понякога, когато се прибирам от работа, намирам боклука разпилян на пода и знам, че поне вече не е гладна. Мая има характера на невротичен пинчер.

Тези дни се върна и той – най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид точно това. Стоян има тъмни и тесни очи – „азиатски листец” – така ги наричали някъде из топлите страни. Малък чип нос с перфектни извивки. Меки и чувствени устни. Те ме целуват най-добре от всички устни, които съм опитвала през живота си. Когато сме навън, жените се обръщат след него и издават животински звуци, което идва да подскаже, че на драго сърце биха разтворили краката си под тестостеронното му тяло. Той е голям и силен, точно колкото трябва да бъде един мъж и когато съм около него се чувствам като запетайка. Женска запетайка - слаба и беззащитна. Преди това ми харесваше.

- Колко си мъничка! Ако отслабнеш още малко и ще изчезнеш съвсем! – казва той и ме целува по корема, близо до бемката, която толкова харесва.

Когато ме гледа, очите му искрят и се смеят. Преди това ме радваше. Сега ме натъжава. Не знам какво ми става, нито как да му го кажа. Просто всичко изчезна още първия път, когато замина в чужбина. Сега единственото, което ни свързва е пазара в магазина и секса късно вечер. Между тях текат служебни разговори. Тече тъп сериал по телевизията. Тече безразличието на моята есен.

Преди да замине, двамата плакахме, обещавахме, че всичко ще остане същото; че някакви си 2000 километра никога няма да убият ритъма на 200 грама мускул. Ритъмът на сърцето ми, което щом го видеше, скачаше с пет октави над нормалното. Обаче се случи.

Седя на леглото и го гледам – прекрасен и спокоен, а то изпомпва апатично кръвта и се вълнува много повече при срещата с Мая, отколкото при секса с него. Чувствам се като инвалид, който гледа пързалката, но няма крака да се спусне по нея. Търкалям се по пластмасата надолу презглава, спирам се на пясъка и се чувствам тъпо.

- Имам чувството, че вече сме си казали всичко. Всичко се е изтъркало. – казвам аз и паля цигара, за да избегна погледа му. Димът отива право в лицето му.
- Наистина се умълчавам, когато сме заедно, но ми е приятно да си около мен. – отговаря той след кратка пауза.
- Преди беше забавно и различно. В последно време не е. Нещо изчезна. Някаква супер важна съставка, която не знам как да върна, но много ми се иска. Ти си страхотен мъж и го знаеш. Сигурно 90% от жените навън биха си тръгнали с теб. Останалите 10% просто имат гаджета и не могат. Но и аз не мога повече така.
- Вариантите са два – или да зарежем всичко или да опитаме отново. Аз предлагам второто.
- Добре тогава. Да опитаме отново. – решавам и гася цигарата в пепелника.

Тя изпуска все по-малка стуйка дим и постепенно угасва. Угасва така както всичко между нас. Знам, че ще се опитаме и ще се провалим. Ще завършим с гръм и трясък в пясъчника на пързалката или в някой пепелник от спомени. Пак ще плачем и ще си обещаваме, че раздялата е временна и нищо няма да промени. Обаче ще се случи.

Този път и сексът няма да помогне. Въпреки че е страхотен, въпреки че само той може да ме опре в стената, а после да завърти стаята, сякаш гигант играе с кубчето на Рубик. Но след него не остава нищо друго, освен употребен капут. Не ме кара да го пожелая пак. Не ме оставя със замислена умивка и тъп поглед в офиса.

Може би от толкова много давания и вземания душата ми вече не иска да търгува. Научила се е да се съхранява. Не се дава на никого. Запънала се е на пантите на вратата с четирите си крайника и не иска да излиза. Той е клекнал срещу нея, сложил е бурканче мед пред себе си и се опитва да я прилъже. Никакъв шанс! Жалко, защото е най-красивият мъж, с когото някога съм била. И като казвам красив имам предвид всичко в него.

Паля още една цигара и се замислям какво ли прави Мая в момента. Знам, че съвсем скоро ще останем отново сами. Той ще си тръгне, защото няма да издържи нашето мълчаливо разбирателство. Нито безделието на счупеното радио „РОССИЯ”. Нито тежките погледи от портрета отсреща.

Моята любов е моят СПИН

2008-11-02T19:47:00.003+02:00

_______________________________________

Когато бях малка, много исках да разбера какво е любовта. Представях си я като лилава фея, облечена в прозрачно кимоно. С огромни маргарити в едната ръка и мрежа за ловене на пеперуди в другата. Тичаше боса по тревата, а след нея никнеха цветя. После те се покриваха с пчели. След тях идваха и хората – всички по двойки, всички хванати за ръце. Бяха голи, а на лицата им висяха закачени продълговати умивки.

Представях си любовта като нещо грандиозно. Като карнавалът в Рио де Жанейро, който гледах всяка година по БНТ. Представях си я недостижима. Като палмите в Калифорния и красивите момичета с големи гърди и ролкови кънки. Представях си я обсебваща и екзотична. Като нестихващ празник, на който всички са щастливи и танцуват. Танцуват много. И не се интересуват дали са облечени, нахранени, дали са платили данъците си, какво дават по телевизията, кой ден сме днес и кой ни управлява. Единственото, от което се интересуваха, беше любовта. Тя беше министър председателят на всички. Президентът на света - такава съществуваше в моите представи.

Стоях в малката си стая, притаила дъх в очакване на карнавала. Исках и аз да обуя ролковите кънки и пипна твърдите листа на палмите. Бях сграбчила билетчето с двете си ръце и чаках да мина през входа. Чаках любовта.

Когато един ден тя най-накрая се появи, аз нахлузих ентусиазирано кънките на невръстните си крака, изправих се и паднах жестоко. Кръвта ми запъпли по бетонените плочки, затича се в тесните им фуги и попи в земята. Просмука се в растенията, а те на свой ред нахраниха пеперудени вампири. Вместо копринени криле, те имаха кучешки зъби. Вместо магическа фея от книгите на Толкин, любовта се оказа невроза, излязла от томовете на Фройд. Не приличаше на приказно същество с островърха шапка. Тя беше премисляща, трепереща, психично болна.

Точно каквато е любовта към моите родители. Тази невидимата. Която се затваря, не иска да говори, не казва “Обичам те”. Крие проблемите си в тъмен ъгъл в гардероба, за да не ги притеснява. Брои фасовете в пепелника и държи дълги лекции за здравето на баща си. Събужда се посред нощ и на пръсти проверява равномерното му дишане. Спира душа и се ослушва дали всичко вкъщи е наред. Купува всяка Коледа пуловер за баща си и Poison на Dior за майка си. Украсява елхата и всички прозорци, за да бъде уютно, въпреки че отдавна не са семейство. Или поне не от тези, които дават по телевизията. А от онези, които мигат в жълтите прозорци всяка вечер – раздробени, нахвърляни, с хиляди духове помежду си.

Точно каквато е любовта към баба ми и дядо ми. Тази тихата. Която се обажда само веднъж в месеца. Разпитва и целува от разстояние. Брои бръчките по лицата и дните, които им остават. Кара ги да стоят един до друг и ги снима всеки път, чудейки се дали не е последен. Пазарува в мола ориз, синьо сирене, пастет и сладко, ужасно много сладко, защото толкова обичат. Тази, която се открива в острите черти на дядо си и зелените очи на баба си. Слуша за пореден път една и съща история и се усмихва, сякаш я чува за първи. Любовта, която се предава по гените. Която колкото и да е телефонна, никога не изчезва, дори тях двамата отдавна да ги няма. Тя идва всеки път, щом застанеш пред огледалото и се огледаш в острите черти на дядо си или зелените очи на баба си.

Точно като любовта към четирите ми приятелки. Тези, които редовно ровят из най-тъмните квадрати на моя гардероб. Държат сърцето ми в ръцете си и никога не го изпускат. Не го нараняват. Не го разкъсват. Целувам ги всяка събота в Онда срещу Руската църква – сънливи, рошави, изморени от поредната петък вечер. С повече алкохол в кръвта си, отколкото грим по лицата си. По кецове и с тениски. Истински. Моите приятелки, с които няма нужда да си даваме обети, за да съм сигурна, че си принадлежим. Те са мои по природа. Най-личните. Най-милите. Най-любимите. Жени, които миришат на мен. Мои душевни клонинги.

Точно като любовта към бившето ми гадже – упорит и натраплив вирус. Тя е навсякъде – по повърхността на предметите, на дъното им, във въздуха. Изпада от всяка книга, която отворя. Свила се е на кълбо в джоба ми. Седи до мен в киното, докато гледам филм с приятели. Клати крака от кухненския шкаф и ме гледа как си приготвям вечеря. През нощта пълзи между кокошите пера на възглавницата и чегърта остатъците от сълзи и спирала по нея. Тя е нечуплива, имунизирана, безжична. Любовта ми към него е Wi-Fi. Няма форма и цвят. Единственото й постоянно свойство е това, че е неизлечима.

Моята любов е моят СПИН. Тя е в мен самата. В малкия ми крив, похабен от наркотиците, голям колкото маслина хипоталамус. Там съм ги събрала всичките – в изображения с малка резолюция и дълга история. Паспортни снимки на любимите ми хора.

Руса рулетка

2008-10-21T21:52:00.004+03:00

_______________________

От мястото, на което седя, виждам цяла София. Хванала съм чаша горещ шоколад с двете си ръце, за да ги стопля и тактувам на равни интервали с крак по френския прозорец. Около мен работници сгблобяват кранове, фарт, тестват видеокамери и микрофони. На няколко маси разстояние седят фолк певици и разглеждат списания или говорят по телефона си. Всяка се е разположила на различна маса и полага усилия да изглежда много заета. От време на време поглеждат от ръба на списанието дали някой не им се възхищава. Нищо. Девойките превъртат очи и се връщат към картинките.

Около нас, като селска гъска след каруца, прехвърча тревожен режисьор, който пръска слюнка във връзка с това, че много закъсняваме. Поглежда към русите глави, усмихва им се, а след това идва да ме уверява, че ей сега започваме. Аз на свой ред го уверявам, че няма проблем. Чакам от два часа, така че още два няма да са от голямо значение.

По план в рекламата трябва да участват 3 фолк певици. Режисьорът, за да се подмаже на цялото съсловие, е извикал 100. Налице са една руса с букли, големи колкото ябълки, още една руса със същата прическа и трета руса с права коса. Докато този бизнес просперира, поне фризьорските салони могат да бъдат спокойни, че никога няма да фалират. Понеже няма по какво да ги различавам, освен цвета на маникюра им, ги кръщавам Руса алфа, Руса бета и Руса делта. Освен тях в заведението има чернокоса, плюс някакъв много нашумял напоследък нейн колега. Въобще не знам кой е, но съм готова да се обзажложа на една бутилка уиски, че е педал.

Най-накрая всичко е готово. Режисьорът прелита към звездните си момичета и им обяснява каква супер важна роля ще заемат в 2-секундното си появяване в рекламата. Те гледат и кимат сериозно. От движението русите им букли пружинират, сякаш и те са съгласни.
- Нали така? – обръща се към мен Човекът-гъска.
- Аха. – потвържвадам аз, защото ми е все тая.
- Добре, тогава остана само гримът.
- Ъ-ъ-ъ.. Ама те не са ли гримирани вече? – питам, защото девойките изглеждат като след 4-часов гиг в несебърска кръчма.
- О, не! Извикали сме специален гримьор. Но той е работил с всяка една от тях и действа много стегнато. Не се притеснявай!

Повдигам рамене без нищо да кажа и точно тогава в заведението влиза то. Малко човече с малки краченца и ръчички и оплешивяла главичка. Малкото му телце изведнъж се разтърсва и произвежда властен, пронизителен вик:
- Айде, всички горе при мене веднага!... Ти къде тръгна, ма? Стой тука, ще дойдеш последна, че по тебе имам най-много работа. Я, глей, к’во си се опъпчила.

После се изкачва по стълбите с малките си краченца. Ако участваше в Андерсенова приказка, със сигурност щеше да вземе ролята на противно джудже с неприятно име. Хвърлям му още един поглед, докато разопакова гримьорските си принадлежности и строява звездните момичета. Не разбирам защо, но всяка една от тях се подчинява безмълвно, сякаш То има магическа пръчка, която им въздейства по невидим за останалите хора начин. Сякаш наистина е зло джудже, разпръснало прокобата си под формата на прах в златните коси на момичетата. Омагьосал ги е завинаги да бъдат негови безропотни роботи. Нищо чудно понякога да спира времето, само за да може да се изкикоти изтежко и злокобно – х-хо-хо!, а после пак да го пуска. Невероятно!
- Ух, аз май верно много съм пъпчасала! – чувам глас до себе си и виждам Руса делта да сяда на стола до мен.
- Глупости! – казвам аз, само за да я успокоя, всъщност наистина изглежда много зле. – Ти защо въобще му позволяваш да ти говори така?
- О-о-о, повярвай ми, не би искала гримьорът да ти е сърдит и то точно преди участие в реклама.

Вълшебната пръчица се оказа просто четката на фон-дьо-тена. Много тъпо. Поглеждам отново към То, който се е заел с Руса алфа. Обяснява нещо на висок глас и посяга ту към сенките, ту към пудрата с недодялани артистични движения. Остава известно време в застинала поза с глава, килната на една страна, като чупи китката си на изток или север, сякаш обмисля два варианта. Изведнъж отскача голяма крачка назад и продължава да се взира в напрегнатото лице на момичето. Изглежда нелепо, сякаш имитира движенията на руски балетист, страдащ от проблем със ставите. Явно полага нечовешки усилия да убеди другите, че е гей. Всъщност е просто плешиво хетеросексуално джудже.
- Уф, аз малко съм се поизнервила, ама чакам от 3 месеца да ми дойдат пердетата. 3000 евро дадох и още ме бавят! – казва Руса делта и ме връща в нейната приказка.
- Много неприятно – отговарям аз, докато оглеждам десетките й хартиени пликове на Булгари. Всички са измачкани, с раздърпани краища, което ми подсказва, че това не е първото място, на което ги мъкне, след като ги е взела от магазина.
- Но поне от апартамента съм много доволна. Рокси центъра в квартал Ботуша, нали го знаеш?
- Аха.
- Е, там живея. А под нас е тоя сценариста на Слави.
- Ами... Супер! – отговарям, защото не знам какво друго да кажа.

В този момент се появява Руса алфа – с нова рокля, нов цвят очи и поне 10 години отгоре. Джуджето е свършило работата си. Тя си поръчва плодово плато, но без сметана, защото е на диета. След като й го донасят се заема с него, като бодва всеки плод на вилицата си, оглежда го внимателно, сякаш ще му прави дисекция. После го поставя в устата си и дъвче дълго ту на едната, ту на другата страна. Междувременно ни обяснява, че живее точно срещу Азис и понякога дори пият кафе заедно. Явно това е нещо супер важно в техния свят, защото Руса делта притихва, а зениците й се разширяват от възторг. Вече наистина не знам какво да кажа.
- Едно голямо уиски с много лед – махам към барманката.
- Уф, знаеш ли какво ще те помоля? – обръща се Руса делта към мен.
- Не? – поглеждам с недоверие.
- Ела с мен да се преоблеча в тоалетната. Не знам какво да си сложа.
- Окей – отговарям аз и скачам от сепарето в тоалетната.

От хартиените Булгари изпадат огромно количество дрехи с пайети, помпони и пискюли. Моето звездно момиче пробва ту едно, ту друго, като не спира да ме пита дали й стои добре. Аз кимам одобрително на всичко и май въобще не й помагам. Всяка дреха излежда такъв абсурден кич, че въобще няма значение какво ще избере. Накрая се спираме на дънки с дантела и тигрова блуза.

Руса делта ги хвърля на мивката до нас и започва да се съблича. Така пред мен се откриват 10 броя пръстчета с престарял охлузен лак и два броя среднокъси, среднопухкави крачета, които са казали „чао” на кола маската поне от 3 месеца. Тя обяснява на очудения ми поглед, че трябвало да отиде на козметик, но нещо не успяла и започва да ги оглежда дали наистина не са прекалено окосмени. Аз се сещам за уискито. После пак я поглеждам. Ако видя на билборд кокетния фотошопски нос или големите й колкото зимна локва очи, ще знам, че не всичко е истина. Но никога няма да си дам сметка за 5-те пласта косъм, които се крият отдолу. Моето звездно момиче има повече оперение, дори от персийската ми котка. Страхотно!

Докато разсъждавам по темата, Руса делта решава, че още утре ще срещне козината си с бръснача и с едно движение се освобождава от тесния пуловер. Изведнъж погледът ми се спира на гърдите й. За момент имам чувството, че съм загубила способността си да мигам. Всъщност какви гърди? Това са най-огромните цици, които съм виждала през живота си! Трябват ми поне още два чифта очи, за да ги обхвана целите. Опитвам се да се сетя дали някъде съм виждала по-големи, може би в някой друг живот, обаче не! Не мога да мисля за нищо. Огромните й цици се полюшват пред мен, сякаш ги вълнува някакъв невидим вятър. Кръглите им розови муцуни ме гледат и май ми се усмихват! Господи!

Обръщам се с лице към вратата, за да не ги гледам, но те продължават да пулсират пред мен. Затварям очи и пак са там – закачили са се за една гънка в мозъка ми и се люлеят с всичка сила. Огромни и тежки като два цепелина. Знам, че тази гледка ще обремени съзнанието ми завинаги. Като някакъв адски печат, който жигосва паметта и остава там. Просто няма начин да ги забравя!
- Готова съм! – чувам Руса делта и се обръщам.

Тя наистина е облечена. Какво облекчение! Измъкваме се от тоалетната и се връщаме отново в сепарето. Там са се събрали всички звездни момичета, заедно с нашумелия си напоследък колега.

Снимките започват и всички са много развълнувани. Ледът в уискито ми почти се е стопил и прилича на малки кристални стафидки. Хващам чашата и изпивам всичко на няколко големи глътки. Имам чувството, че това е най-вкусното уиски, което съм опитвала през живота си.

Капитан Планета от 4-тия етаж 2

2008-09-19T16:11:00.003+03:00

___________________________________________

Винаги, когато срещна потелциалната любов на живота си, правя следното:
А) разтръбявам на всички около мен колко е вълнуваща цялата история
Б) оправям маникюра си до съвършенство
В) повтарям точка А.
На втория ден, откакто платонично познавам новия си съсед, на прозореца ми се разиграва нечовешки театър. Сменям рокли, маски и сценично поведение и с любопитството на начинаещ актьор, поглеждам с крайчеца на окото дали публиката е доволна. Край на анцунга и домашните дрехи! Разхождам се облечена така, сякаш ще ходя на теартална премиера в края на 30-те.
Той излиза от време на време на балкона, отваря бира и сяда на белия си пластмасов стол с оранжево покривало. Пуши цигара от цигара и гледа пред себе си. В нищото. За да съм сигурна, че аз съм притегателната сила на погледа му, решавам да измия прозорците вкъщи. Естествено само от страната, която е видима за него. В крайна сметка не трябва да се хабят сили нахалост. Изнамирам отнякъде кофа, парцали, вестници и препарати и ги нареждам внимателно на бюрото си така, както са подредени секс играчките в магазин. Обувам най-късите си панталонки и една оскъдна тениска и се залавям за работа.
Единственият проблем, който мога да срещна е фактът, че никога през живота си не съм мила прозорци. Оглеждам ги известно време, сякаш да ги предупредя, че трябва да внимават с мен. Навеждам се и им хвърлям още един поглед от друга гледна точка. Мамка му, никога не съм знаела, че прозорците ми са толкова мръсни. Нищо чудно, че пичът не ми обръща никакво внимание. Вероятно той въобще не може да ме види през пелената прах, кал и сажди. Връзвам косата си на висок кок и прехвърлям единия си крак от другата страна на парапета.
След 50 минути неистова борба със стъклените стихии и почистващите препарати, проклинам деня, в който е измислена домакинската работа. Прозорците са все така черни, само че вместо небрежно прашасали, сега са кръгообразно-замазано мръсни. Водата се е съединила с прахта в някаква адска химическа реакция и тече под формата на кал по стъклата. Така те приличат на дъното на чаша, която до скоро се е радвала на кафе, а след секунди ще разгадае бъдещето на своя консуматор. Ръцете ми са до лактите в пяна, показала съм 90% от физическата си същност през прозореца, прахтя и от време на време избърсвам чело с върха на китката си. Ако падна и се размажа на паважа, поне знам, че ще е от любов. Какъв трагичен край за моята пиеса, мисля си, търкайки петнистото стъкло. Единствената ми утеха е, че съседът все по-настойчиво гледа към мен. Можело значи! Ето ти романтика, дори сред кал, пот и мърсотия, тръшвам се аз, и хвърлям парцала в кофата. Решавам да оставя прозорците на жената, която чисти вкъщи. В крайна сметка основната работа вече е свършена. За финал просто пускам косата си, за да може да види той колко е дълга и как блести на слънцето. Пускам една небрежна, неопределена усмивка и се прибирам.
На третия ден вече съм си го измислила напълно. Той е перфектен физически, по малко егоцентричен и малко темерут, но това винаги ми е действало мотивиращо. Вероятно 3 или 4 години по-малък от мен... Е, никой не е съвършен! И най-важното – има куче! И то не просто куче, а английски булдог, което го прави и по малко ексцентричен. Сигурно практикува десетки нестандартни пози в секса.
Със сигурност е маминото синче на родители, които живеят в Иван Вазов. Таткото е избрал апартамента след хиляди огледи в три предпочитани от него квартала. Най-престижните, естествено. Накрая се е спрял на този – зелен, горски, екологично чист и спокоен. После са го обзавели. Отишли са до Солун с буса на приятели и са накупили от ИКЕЯ всички тези модерни бели мебели и асиметрични вази. На края са му взели и чисто нова мазда или тойота, и са пуснали ненагледният си син да плува сам в бурните води на живота. Изкъпан, напарфюмиран и подготвен. За мен!
Дори вече знам как се казва. Тодор. Точно това е името, което му отива – едновременно строго и загадъчно. Започвам да се чудя как ли ще му викам на галено, защото Теди май звучи тъпо. А той има стил. Носи симпатични тениски и ризки на раета, които ужасно му отиват. Слуша минимал, което е съвсем нормално за момчета на неговата възраст. Педантичен и подреден, той чисти всеки уикенд поне по 4 часа на ден. Защото така го е възпитала майка му. Знаех си, че миенето на прозорците е хитър ход, мисля си, докато го гледам как тупа, прахосмуче и мие с един парцал. После пренарежда книгите на лавицата, като тактува с едната си ръка. След това започва да танцува. Поне съм сигурна, че не е гей. Те никога не танцуват толкова нелепо.
На петия ден Тодор прави купон, а аз установявам, че или не е толкова висок, колкото съм си го представяла, или всичките му приятели са гиганти. Няма проблем! Може би е по-малкият брат на капитан Планета, така че всичко е наред.
На шестия ден Тодор ми маха! Ей така, докато бърша прахта от дисковете си, облечена в официална черна рокля, той вдига ръката си, поздравява ме и се усмихва. Аз седя и гледам вцепенена, и не мога да разбера сънувам ли или това наистина се случва. Затварям и отварям очите си. Той пак ми маха! Не знам коя дата сме, но е толкова хубаво! Сякаш губя девствеността си отново, но този път без болката. В душата ми тече неистов празник с пиршества, вакханалии и всичко както си му е реда. Аз се престрашавам и му махам. Той ми маха пак! Страхотно!
- Долу – прошепвам тихо и соча с палеца си към земята.
Той клати главата си ту на изток, ту на запад и не знам това „Да” ли означава или не, но се обличам бързо и хуквам през вратата. Нямам време да чакам асансьора, затова слизам по стълбите като взимам 3 стъпала за едно. Най-накрая съм долу! Отварям тежката желязна врата със скърцане и го виждам!
Моят най-прекрасен Тодор всъщност е висок точно колкото мен – 1.65 с начални белези на оплешивяване. Той е на 29, казва се Динко и е роден в Лясковец. Нямам представа къде е това, но явно е много весело място, защото вместо “е” там казват “и”, така че думи като “едно”, “ела” и “евентуално” звучат като “идно”, “ила” и “ивинтуално”. Освен това вместо “как” казва “кък” и живее срещу нас под наем. Дори кучето не е негово – някакъв приятел го оставил за седмица, тъй като заминал на море.
Аз съм леко смутена, гледам пред себе си и имам чувствто, че не съм мигнала нито веднъж от около 25 минути. Ако бях с приятелите си, щяхме да отбележим това като някакъв супер рекорд и да го отпразнуваме, но сега съм просто объркана. Къде, по дяволите, е моят аристократичен 22-годишен лигльо? Този, който щеше да ми къса нервите, да се караме, сдобряваме, а после да правим най-перверзния секс в живота ни. Имам чувството, че по стълбите нещо се е объркало и съм попаднала в грешната приказка. Не знам как да реагирам, нито какви са ми репликите. Единственото, което знам е, че някой облиза шоколада от тортата и за мен остана само олигавено желе с изтекъл срок на годност.
В главата ми настъпва Третата световна война. Фронтът ми е разбит и предприемам отстъпление. Въобще нямам представа къде са ми пехотинците и артилерията. Пръснати по бойното поле лежат ранени войници, целите в кръв. Бездиханни. Из ротата е настъпило пълно отчаяние. Танковете ми са катурнати на покрив и изпускат кълбета дим. Не знам какво да правя. Оглеждам се отчаяно, яхвам последния останал кон и изчезвам.
- Трябва да тръгвам. – обяснявам, като поглеждам часовника на телефона си. Уж времето ужасно е напреднало.
- Приятно ми беше. Няма да ти искам телефона, тъй като знам къде да те намеря – казва той и ми намига.
- Аха. – отговарям аз след кратка пауза и изчезвам зад желязната врата със скърцане.

Капитан Планета от 4-тия етаж

2008-08-27T21:37:00.001+03:00

______________________________________________

Закусвам, обядвам и вечерям мента, глог и валериан. Това е най-добрата напитка, измислена след Кока Кола. Моето бяло шишенце от 300 ml спокойствие. Дори нямам сили да изглеждам безразлична. Единственото, което правя, е да шофирам постоянно. Сменям маршрути, сфетофарът сменя цветовете си. Явно животът тече и без мен. Затворила съм прозорците и въртя един и същи диск за 16-ти път. Не знам на какво е, не чувам музиката. Очите ми се насълзяват и предното стъкло плувва във вода.
Стичам се по улиците из центъра. Стигам кръстовище и се разделям на две, за да се срещна отново две преки по-надолу. Времето тече с мен безмълвно, без да ме притеснява. Сякаш е най-добрият ми приятел, завърнал се за малко от чужбина. Знае, че няма смисъл от думи, нужно е само присъствие. Знае, че трябва да мина през всичко това в тишина. Вървим си двамата и мълчим.
Около нас се стрелкат хора. Щастливи, гневни, самотни, влюбени хора. Бабите на Патриарха са клекнали на малките си столчета и продават цветя. Приличат на изкоренени оклюмали слънчогледи в началото на есента.
Телефонът ми звъни постоянно. Любимите хора. Извеждат ме навън – на разходка, на пикник, на бира, на купон, на кино. Всичките ме гледат по един и същи начин – сякаш някой е умрял.
На петия ден решавам да остана у дома. Колеги, приятели, съседи – всички ми се сливат в едно мазно петно, което бръщолеви и ръкомаха, а аз не мога да разбера какво иска да ми каже. Чувствам се като аутист сред тълпа хиперактивни деца. По-добре да остана сама.
В стаята ми се въргалят разхвърляни по пода десетки списания. Лаптопът мига на скрийсейвър. Побутвам мишката и пред мен лъсва белият лист. Чакам известно време. Нищо. Не ми се пише, не ми се мисли. Буквите са станали противни. Пръстите ми лежат на клавиатурата безжизнени, сякаш са от нечие чуждо тяло. Виждам смърт по белия ми лист. Не мога да повярвам!
Поглеждам през прозореца срещу мен, за да събера мислите си и точно тогава го виждам. В новата фън-шуй сграда срещу нас, тази, която толкова псувах, защото се намърдваше между мен и гората, на един балкон около 15 метра от моя, простира симпатичен млад мъж по боксерки. Навежда се към легена и хваща някоя дреха с небрежно движение, сякаш е простирал цял живот. После се изправя, а мускулите на гърба му се опъват като въжетата мокро пране пред него. Пак се навежда. Боксерките му плътно заемат формата на две перфектни половини. Две половини на един по-добър свят. Мислено благославям всички строители и бетонни постройки в София. Майната й на гората!
Пичът срещу мен има най-мощното тестостеронно тяло. Изпраща сигнали към мен, които ме удрят глухо в главата и тя съвсем се изпразва. Сърцето ми започва да говори на неговия си език все по-бързо. Не, то не говори. Сърцето ми пелтечи от възбуда и разплисква бясно кръв наляво и надясно по цялото ми тяло. А онзи продължава да простира. Сигурно по негова скица са дялкали обвивката на римските богове! Той е толкова съвършен, че може да изпрати всички участници в конкурса Мистър Вселена да се мотаят на пясъчника с кофички и гребла. Релефът на тялото му е така порцеланово излят, че всичко около него изглежда като грубо нахвърлян макет на нещо нереално.
Не мога да разбера дали от толкова успокоителни халюцинирам, или това се случва наистина. Стоя вече минута или две, и аз полугола по боксерки, и не мога да мръдна. Знам, че трябва, защото, ако се обърне, ще ме види, но главата ми отказва да се върти. Тя е като жак, който е намерил идеалната букса - удобно й е и не иска да мърда наникъде. Чувствам се като каменна статуя, олицетворяваща всички томове труд на Фройд. После той изведнъж се прибира.
Сядам обратно на стола, а белият лист ми се смее. Оглеждам се да видя какво мисли моята депресия за това, което току-що видяхме, обаче нея я няма! Никъде! Ослушвам се отново – нищо! Станало е чудо! Моята най-вярна спътница, която тези дни ме беше хванала за гърлото и ме душеше; която изсмукваше всички успокоителни от опаковките; която бъркаше с такава лекота в мозъка ми, сякаш в буркан с ягодово сладко – просто е изчезнала. Запретнала е дългите си поли и тихо на пръсти се е измъкнала през вратата. Без да я чуя, без нищо да каже, без дори да се сбогува. Майната ти, шибана свиня, пляскам аз ръце из апартамента с разширени до лудост очи. В крайна сметка интелигентните хора не трябва да страдат дълго. Хващам импулсивно телефона и набирам:
- Ало! – чувам от другата страна.
- София, ти знаеш ли кой живее срещу нас?
- Моля?
- Ти знаеш ли кой живее срещу нас?
- Не?
- Капитан Планета!
- Моля?
- Капитан Планета, само че без униформата. На 15 метра от прозореца ми се разхожда най-прекрасното същество на земята и просто ей така си простира - полугол, разбираш ли?
- Охо! Back in the game, а? Радвам се, че вече си по-добре.
- А аз се радвам, че имам такъв съсед!
Затварям телефона и все още не мога да повярвам! Светът се завъртя и ме изплю от по-добрата си страна. Просто ей така - обърна компаса и аз се оказах на острова със съкровището. Там, където има много плаж, малко хора, слънце и един хамак, на който двамата с моя съсед се люлеем денонощно. Русалки допълзяват от морето и ни дават да пием от шепите си кокосово мляко. Голи туземки разхлаждат вятъра с перести листа. От движението огромните им гърди се поклащат ритмично. Ние се люлеем, любим и ликуваме. Целият свят е изписал едно голямо „Л” и се върти със скоростта, с която той влиза и излиза от мен. Бавно. След всеки акт загорели мъже ни носят печено месо, прободено на големи опушени прътове. Ядем с пръсти и късаме със зъби. После пак се любим, а звездите ни се смеят. Не мога да повярвам!
Самият живот е дошъл при мен и иска прошка. За всичко, което ми причини тези дни. Умолява ме да се усмихна, пълзи в краката ми и ги целува. Накрая оставя пред мен подарък. Плаща греха си с по една човешка фибра за всяка сълза, която съм проляла. Така се появява той...
Лягам успокоена с мисълта за него. Вече съм сигурна, че където и да ходя каквото и да ми се случва, той е там и ме чака. С неговия леген, пране, мускули и всичко останало. С това, което все още не знам. Може би с ревнива майка, брат – наркоман или баща – чеченски терорист. Нямам представа! Единственото, което знам е, че всичко тепърва предстои. И колкото и да съм цинична, си обещавам, че този път ще бъде хубаво.
Надигам се плахо от леглото като виновно дете и поглеждам скришом през прозореца. Усмихвам се, като виждам, че отсреща свети. Той е там и ме чака. Моят капитан Планета от 4-тия етаж.

Happy birthday to me!

2008-07-28T09:17:00.001+03:00

____________________________________

Докато пътувам към него с колата сърцето ми прескача. Не съм го виждала сигурно от две или три седмици, дори загубих бройката. Не знам какво стана, но вечно нещо се случваше. Аз съм едновременно ядосана и щастлива. Поне най-накрая ще го видя. Обичам да ходя в неговия апартамент и всяка сутрин да се заклевам, че повече никога няма да стъпя там. След няколко вечери пак отивам. Докато влизам чувствам, че сякаш късам полицейска лента, с която запечатват жилищата, когато в тях е извършено убийство. Всеки път убивам нещо в себе си и се връщам отново. Прекрачвам прага на неговото безразличие. Червените стени в коридора, моята гола снимка в неговата спалня, бебешката миризма в леглото му. Тук имам нещо повече от приятел. Имам нещо повече от любовник. Имам нещо, което не мога да назова по никакъв друг начин, освен с неговото име.
Този път дори имам специален повод да дойда. Днес той става на 30. Само най-близките приятели, така каза, когато го попитах с кого ще празнува. Още докато правя левия завой на светофара, знам кой е там. Неговата компания от колеги, неговата компания от планинари, неговата компания от стария му квартал. Знам, че почти всички са на балкона, който той тапицира с въже от Хималаите и украси с десетки свещи. Знам, че слушат Pearl Jam. Знам, че техните са му подарили някакъв домакински уред. Сякаш на всеки рожден ден му напомнят, че вече е време да обвърже живота си с онези задължителности като дом, семейство и всичко, което трябва да разклати егоцентричния ти свят, щом станеш на 30. Мианлият път беше телевизор, който той дори не пусна. Нито веднъж. Сякаш се опитваше да им каже, че все още не е готов. Чудя се какво ли са му подарили този път.
На входа той ме посреща с една сърдечна целувка, дори прекалено сърдечна. Може би понякога и аз му липсвам, мисля си. После на пътя ми излиза една огромна бяла пералня. Знаех си.
- Тия нашите са луди! – казва ми той – Дори не се побира в мoкрото помещение. Просто ще им я върна.
След това изчезва сред гостите си. Аз хвърлям якето си в спалнята и също започвам да обикалям неопределено сред тях. Разговори за жени. Разговори за мъже. Разговори за това, колко бързо тече времето и как изведнъж всички се озовали на 30. Аз казвам, че животът започва на 30. Това им харесва. Всъщност въобще не внимавам. През повечето време съм разсеяна. Гледам го как върви между хората. Те му говорят, понякога тихо или със знаци. Започвам да придобивам усещането, че ми убягва нещо много важно. Нещо, което всички останали знаят.
- Young girls, а? – казва му Ацо и намигва, за да придаде повече тежест на думите си. Приятелите му смеят и го гледат. Само аз мълча.
Той се усмихва, но е дистанциран от всички. Най-вече от мен. Изглежда някак отнесен. Седи сам на едно зелено рибарско столче с ментата си и моите цигари. Не говори. Просто си седи и гледа в нищото. Не мога да разбера какво мисли или чувства. Просто усещам, че е далеч, много далеч от мен. Имам чувството, че учатсвам във фестивал на ужаса.
Решавам да отида в банята. Поне там няма никой. Имам нужда да остана сама. Влизам вътре и се затварям. Пускам чешмата. Винаги съм обичала звука от течащата вода. Действа ми някак успокояващо. Мокря лицето си и известно време го съзерцавам в огледалото. Поглеждам надолу към мивката и изведнъж го виждам. Някакъв противен женски пръстен стои от едната ми стана. Кръгъл, дървен, боядисан в синьо. Не мога да повярвам! Какво е това? Какво прави тук? И въобще коя уважаваща себе си жена ще носи тъп дървен пръстен? Съзнанието ми се свива на кълбо в черупката си и отказва да приеме информацията. Поглеждам се в огледалото, колкото да се уверя, че всичко това се случва на мен, и пак поглеждам надолу. Скапания тийнейджърски пръстен продължава да си седи там и да ме гледа. Сякаш винаги е бил тук. Сякаш не той е напратникът, а аз. Не искам да го виждам. Не искам да седи там. Иде ми да го сграбча и да го хвърля през прозореца. Да го метна толкова силно, че никога повече да не се намери. Обаче знам, че нямам право.
Оглеждам се отново и я няма. Жълтата ми четка за зъби я няма! През цялото това време, през всички тези четири година на нашата не-връзка тя си седеше там. Аз идвах и си тръгвах, но тя винаги оставаше и ме чакаше. Точно на това място, от дясната страна на мивката, където сега е забодена непозната розова четка.
Жълтата ми четка за зъби я няма. Изхвърлена е на боклука. Станала е излишна и ненужна. Като мен самата. Сигурно е от доста време, дори не съм разбрала.
Банята се завърта и ме изхвърля. Попадам отново сред всички тези хора. Те си говорят и празнуват. Пият и разливат. Смеят се и му намигат. Вече разбирам защо. Оказва се, че въобще не искам да знам.
Имам чувството, че участвам в куест на жестокостта. Колкото по-навътре в играта стигам, толкова по-лошо става. Аз съм пеперуда, която лети в стая с хиляди садистични деца. Протягат ръце към мен. Всяко от тях се опитва да ме улови. Всяко от тях е безмилостно. Накрая той – най-садистичното хлапе от всички, ме хваща и с бръснарско ножче ми отрязва крилата. Оставам прикована към земята. Без крилата си съм просто една безсмислена гъсеница.
След няколко минути сме сами в неговата стая.
- Какво става? – питам аз.
- Катя, аз се срещам с едно момиче. Тя ще дойде след малко и ще остане да спи тук.
Стоя права и всеки момент чакам да се случи нещо. Да припадна, да ми се пръсне сърцето или в главата ми да зазвучат камбани. От погребалните. Нищо. Нищо не се случва. Един тъп момент във времето, в който не знам какво да кажа. Или просто няма какво.
- А пък може да си легнем тук и тримата. – казва той и тупа леглото до себе си.
Надявам се, че това е някаква нелепа шега. Всъщност сигурна съм в това. Продължавам да мълча. Ръцете ми са увиснали и чакат да им дам знак. Посягам към бравата и излизам от стаята. Явно от стреса съвсем изперквам, защото изведнъж ми става адски весело - не спирам да се смея и говоря. Само той знае какво ми е. Седи отстрани и ме гледа. Тъжно и загрижено. Сякаш се страхува, че изведнъж ще си прережа вените. Сякаш знае, че ще сложа край на всичко.
Решавам, че трябва да се махна веднага. Въобще нямам намерение да седя и да видя що за момиче носи тъп дървен пръстен. Сигурно е хубава, но някой трябва да й каже да се отърве от него.
Седя в таксито и не спирам да мисля. Съзнанието ми постоянно прожектира филм на ужасите – розова четка, син пъстен, двама влюбени, young girls, а копеле, розова четка, син пръстен. Гледам апарата, който брои стотинките. Дърветата, които от скоростта се сливат в едно. Мислите ми, които не спират да текат. Постепенно се навъртат на гумите на таксито. Пристигаме.
Вмъквам се в леглото, лягам по гръб и забивам поглед в тавана. Нещо е стегнало гърдите ми и тежи ужасно. Сякаш целият свят се е настанил върху мен и настиска с всичка сила. Старите хора имат един израз – мъката е седнала на гърдите ми. Никога не съм разбирала тези думи по-ясно отсега.
Бавно и много внимателно съществото ми се разделя на душа и разум. Аз съм една огромна яйцеклетка, която се дели на две, за да оцелее. Душата ми се гърчи в стомаха и се мята като настъпен в калта червей. Опитвам се да я успокоя, обещавам й, че всичко ще бъде наред. Поне вече сме наясно. Тя не спира. Не иска да ме чуе. Не ме разбира. Продължава бясно да се мята. Няма как да й помогна. Душата ми се е съюзила с дявола и иска да ме побърка. Обсебила е всичко – разума, организма, цялото ми същество. Тресе се и иска всички да страдаме, само защото страда тя.
Постепенно успява. Не мога да дишам. Задушавам се. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Вдишам и издишам. Розова четка, син пръстен. Имам чувството, че поемам само 1/10 от въздуха, който ми е необходим. Страданието се превръща в параноя. Параноята се превръща в ужас. Задушавам се. По двете ми страни се стичат ситни капки и напояват възглавницата. Сълзите ми го изпращат за последен път. Ще му върви по вода.
В деня, в който той се е родил, аз умрях. Умрях десетки пъти. В малката ми стая до гората. Очите ми са безцветни, прозрачни и кухи. Немърдащи. Слаба съм. Опитвам се да стана от леглото и китките ми се люлеят във въздуха. Нямам сили да се изправя. Тежка съм.
На двата края на София едновременно протичат две противоположни емоции. Двама влюбени в люлката на своето щастие. Един нещастник в гроба на своето страдание. Никой не е виновен. Просто винаги има някой, който трябва да го отнесе. Този път съм аз. Пак съм аз.
Поглеждам календара в iPhone-а ми. Датата е 1-ви юни. На 1-ви юни се разделих с всички мои излюзии.

Пепеляшка

2008-06-30T14:07:00.004+03:00

______________________________

Понякога любимите хора изглеждат далечни и непознати. Имаш чувството, че мислят, говорят и се радват на абсолютни тъпотии. Изплюват думи, които падат на земята и оставят мокра следа, но никога не стигат до теб. Или поне не този път. Не тази вечер.
Седя в бар, забит на метър под земята, и случаят ми е точно такъв. Заобиколена съм от най-близките ми хора, но никога не съм се чувствала по-сама. Опитвам се да следя изражението на лицата им, но виждам през тях. Старая се да уловя „мимиката” на ръцете им, но единственото, което забелязвам е как дима от цигарите се стрелка право нагоре към тавана, къдри няколко лупинга и пак продължава. Понякога имам чувството, че в мен живее противен социопат, които предпочита да общува с предметите и техните явления, но не и с хората и техните емоции. Точно днес точно този социопат се е излюпил от черупката си, здрависал се е моята приятелска същност и я е сложил да спи. Останал е да бди и да наблюдава естествения ход на цигарения дим. Нищо повече.
- Мисля да тръгвам. – чувам го да казва на приятелите ми. Те поглеждат учудено, но понеже така или иначе не го харесват особено, го пускат да си ходи с облекчение.
Излизам от заведението и вървя в права линия по бордюра. Ляв. Десен. Ляв. Десен. Връзките на единия ми кец са странно завързани и образуват сърце. Паветата свършват и някак естествено сядам и се кротвам на тротоара. Понякога, когато не искам да мисля за нищо, обичам да гледам колите, които идват насреща, и да познавам марката им само по фаровете. Почти никога не успявам.
В далечината, от другата страна на улицата, виждам силует в къс минижуп, високи черни ботуши и дълги негърски плитки. Виждала съм го и преди – виси тук всяка вечер – точно на ъгъла между площад Македония и Алабин и чака своите клиенти. Моят любим травестит. Никога не спира желаещите с ръка. Просто си виси, сякаш знае, че притежава нещо по-различно от всички останали. Нещо, което го отличава. Сякаш осъзнава факта, че дори с пристегнат в чорапогащника член, пак има кой да го пожелае. Завиждам на самочувствието му. Въпреки това никога не го приближавам, за да не разваля магията. Винаги ме е страх, че жълтеникавата светлина на уличните лампи ще раздрби лицето му на нещо уродливо и грозно. Предпочитам да следя от разстояние самоуверените движения, с които отмята плитките от едното рамо на другото.
Социопатът в мен обича да наблюдава хората и да се убеждава, че са празни, безсмислени и сбъркани същества. Просто една купчина от кожа, кокали, хрущял и никакъв мозък, която след известно време ще се сбръчка и ще стане съвсем ненужна. Така вече е сигурен, че наистина няма реална причина да си говори с тях.
Докато съм се загледала в поредната кола, до мен спира ръждясал Опел с хъркащ двигател. От него излиза още един травестит. Каква хубава вечер, мисля си. Той е облечен в бяло латексово яке, ужасно къс минижуп и чорапогащник на ромбоиди. Мускулестите му крака са завряни във високи бели ботуши 43-ти номер, отново латексови, с тънки като жилото на пчела токове, на които дори аз трудно бих ходила. Той обаче се справя блестящо. Вади запалка от малката си чантичка, пали цигара и ме поглежда учудено.
- Не ми приличаш на проститутка. – казва и процежда дима през големите си зъби.
- А ти не ми приличаш на жена. – отговарям аз.
- О, я, майната ти!
- И на теб!
Новият ми приятел затраква наоколо, прави няколко несигурни крачки и сяда на тротоара до мен. Поглеждам го – черна дълга перука, силен грим и отсечени мъжки черти. Заедно с цигарения дим в ноздрите ми нахлува евтин сладникав парфюм.
- Имаш ли нещо за пиене?
- Не.
- А какво правиш тук?
- Нищо.
- Харесва ли ти?
- Кой?
- Травеститката. – казва той и сочи с муцуна силуета на отсрещната улица.
- Аха.
- Това е Бианка. Тя е най-красивата! След нея е Емилия. Една дребничка такава, Джуджецето й викаме. Всички други са алкохолички.
- Справят се с по 5-6 мъже на вечер. Сигурно не е лесно.
- Така е. Ти по мъже ли си падаш?
- Аха.
- И аз. Обаче съм бил и с жена. Не я обичах, просто я съжалявах. Още в самото начало й казах, че съм гей и е рисковано да живее с мен, защото всеки момент мога да я изоставя. А тя ми отговори, че дори хетеросексуалните се развеждали.
- Има логика.
- Бях с нея, защото исках да създам поколение. Не всеки гей си вижда семето, а това ми беше мечтата. Малкият сега е на 10. Всяка ваканция се виждаме. Купувам му подаръци. Още отсега го карам психически да свикне с мисълта, че съм гей. Щото реално съм си гей. Обаче не искам сина ми да е такъв. Предпочитам да е нормално момче.
- Как да стане, като баща му се разхожда в пола на площад Македония?
- Е, никой не избира родителите си. И аз не съм искал баща ми да ме пребива, но какво да се прави...
Седим двамата един до друг, пушим и мълчим. До преди малко мислех, че аз имам проблем – не се разбирам с никого. Мислех, че жените сме по-глупавата част от човечеството, но тогава какво остава за мъж, който се опитва да прилича на жена? Какво съм си въобразявала! Пичът до мен воюва с целия свят или поне с по-лошата половина от него. Всяка вечер задушава ташаците си в найлонов чорапогащник и се надява детето му да порасне нормално момче. Всяка вечер описва с грубите си мъжки ръце припряни женски движения около члена на някой клиент. Всяка вечер излиза на площада, където светлините на нощта се сливат с блясъка на евтините му бижута. Просто защото това му е работата.
Имам приятел, който, когато е в депресия, отива в Пирогов, сяда пред кабинета за тежки счупвания и след по-малко от час излиза като нов. Без никаква депресия. Тази вечер аз седнах до мъж с тежко счупване в мозъка. Толкова тежко, че дори и в Пирогов не могат да му помогнат.
- Понякога, - продължава Пепеляшка - докато чакам клиенти, гледам хората в светещите прозорци и искам да съм като тях. Вися на тоя студ, гадно ми е, а те вътре се топлят, гледат телевизия. Аз клинча тука – за 10, за 20 лева. Ебаси мизерията! Минават коли, отварят се прозорци и ме замерят с каквото им падне – шишета, кисело мляко, прясно мляко...
Свила съм се до тротоара почти на кълбо и вече не го слушам. Той се е изправил до мен на високите си токове и не спира да говори. Двамата образуваме човешка удивителна, която стърчи сред центъра на София и доказва колко удивително нелеп може да бъде животът. Един травестит и един социопат по средата на своите недоизпушени цигари. И в края на своята поредна-нищо-не-значеща вечер.

4 чифта цици и едно погребение 2

2008-06-17T08:39:00.004+03:00

_____________________________________________________

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?
Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.
Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.
Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.
Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!
Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.
- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!
Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!
Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.
Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?
Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.
Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:
- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.
Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.

4 чифта цици и едно погребение

2008-06-11T09:11:00.002+03:00

______________________________________________________

На 11 юни преди 26 години съм се родила аз. Не знам почти нищо за този ден. Знам само, че преди да ме роди майка ми е изяла 2 килограма ягоди. Знам, че денят е бил сряда, че съм се излюпила малко преди да започне култовия „Сънчо” и че на излизане от болницата майка ми е била 41 килограма. Когато я видял, баща ми казал:
- Леле, ами ако умре, кой ще гледа бебето?
На 25-тия си рожден ден миналата година не знаех много повече за себе си. Знаех, че не обичам морски деликатеси, въпреки че обожавам морето. Че не мога да вървя на високи обувки повече от 3 часа, но въпреки това имам 18 чифта от тях в гардероба си. Че любовта е най-якото нещо, което някога ми се е случвало, но никога няма да притежавам. Тя е като нечовешката 25-годишна учителка по английски с дълги крака, аз – като сдухания пъпчив зубър, който тя поглежда съжалително, усмихва се и подминава. Задължително. Оставам с домашните и с някакъв горчив извод, че най-яките неща в живота са създадени, за да ги нямам никога. Те са създадени за други яки хора, но не и за пъпчивата ми мутра.
С други думи – любовта пак е отворила краката си, но не за мен. Аз обаче имам четири истински приятелки, които са до мен във всяко агрегатно състояние – когато съм физически болна, психически болна или просто болна по Него. И естествено – когато имам рожден ден. Така че ето ме – с разписан лист за отпуска, два огромни сака за 3 дни и еуфория, която ако се трансформира в енергия спокойно може да затворят АЕЦ Козлодуй за няколко месеца. В колата до мен е моята най-добра приятелка София, с която седнахме на един чин в първи клас и оттогава останахме заедно. Отзад е Зу – с пънкарската си душевност и 10 грама коз. А до нея е Вася – единственото момиче, което е било по-слабо от мен. В 8-ми клас беше 39 килограма и много се дразнеше, когато го разказвах на всички. Само Вини я няма, защото трябва да довърши дипломната си работа. На мен първо ми става криво, защото исках всички да се съберем заедно, и без това от толкова време не сме го правили, но момичетата палят някакъв коз и след по-малко от 5 минути не мога да чуя мислите си от смях по магистралата. Пушим и пеем “Don’t stop me now” на Queen. Вася никога не знае текста на песните и го измисля в движение, от което става още по-смешно. Около нас кара някакъв симпатичен млад тип с Ауди, като ту ни изпреварва, ту кара успоредно с нас и се усмихва.
- Абе, тоя е толкова готин! Кой го е оставил сам? – чуди се София, докато дърпа от коза.
- На кого му трябват мъже, когато си има приятелки? – питам и натискам газта още повече. Пичът остава назад. Ние продължаваме да пеем.
И наистина за какво ти е един брой ташаци, след като имаш 4 чифта цици на твое разположение. Може би не в онзи контекст, но пък винаги насреща, винаги готови да те изслушат, да се напият с теб и да ти кажат истината право в пиянския нефокусиращ поглед. Вася ни разказва за някакво предаване, което е гледала по National Geographic. В него обяснили как преди мъжете имали YY хромозома, но после нещо се бъгнало и взели една от нас. След време се очаквало Y хромозомата съвсем да изчезне, а с нея и мъжете.
- Един ден просто няма да ги има, копеле! – казва Вася и свива рамене.
- Е, тогава и ние ще изчезнем.
- Не. Просто ще започнем да се самовъзпроизвеждаме. Така казаха.
- Абе, вие луди ли сте?! – прекъсва ни София - Въобще не искам никой да изчезва. Аз мъжете ги харесвам, така че няма да е зле да се навъртат наоколо от време на време.
Явно всички започваме да мислим какво ще правим без Y хромозомата, защото се умълчаваме. Решавам да си купя все пак онзи вибратор, защото никога не се знае. Давам ляв мигач на кръговото и влизаме в бетонния Слънчев бряг.
- Да останем тук – предлагам аз – По това време на годината на морето все още няма много хора. Ако има – те са тук. Може да отидем на Смокини или Варвара, обаче се съмнявам да има някого, така че ще ни се наложи наистина да се самовъзпроизвеждаме.
- Оставаме! – категорична е София.
***
Озоваваме се на Какао бийч, заобиколени от приятен хаус, приветливо слънце, което казва добър ден на побелелелите от зимата ни кожи, и слаби силиконови девойки по розови бански. Зу през цялото време ги гледа лошо:
- Щото погледни ги, копеле, какви са счупени Барбита. По цял ден са заети с това да вадят пясъка от изкуствения си маникюр или от силиконовия си гъз. Не мога да понеса дори гледката само!
После се заема да прочете отново 4-те смс-а, изпратени от новата й страст. Пичът явно въобще не е заинтересован, защото няма ни вест, ни кост от него цели 5 дена. Освен това думите му, когато ги има, са едни неопределени и вяли. Няма как да й го кажа. Зу започва да размишлява на глас дали да му се обади. Решава, че не е добра идея и ще почака той да звънне. Изброява всички причини за своето решение, после се кротва за момент и отново започва да се чуди дали все пак да не звънне. Започва да ниже причини „За”. След като няколко пъти ме пита какво всъщност да направи и „той защо не ми звъни бе, копеле”, решавам, че е по-добре да се направя на заспала, защото вече сериозно ми писва.
София е на съседния шезлонг и също е заета с телефона си. Тя има стабилно гадже вече две години, което никоя от нас не може да понася. Той е обсебващ, флегматичен и трудно прави причинно-следствена връзка между нещата. Всъщност направо е тъп, обаче София твърдо отрича:
- Не е глупав бе, копеле! Просто веднъж като малък е паднал жестоко на главата си, докато е тичал, и оттогава нещо му е станало. Но пък е ужасно хубав!
Никоя от нас не го намира за хубав, обаче всички мълчим.
Вася също е със сериозна връзка. Там обаче нещата отиват от влюбени към безнадеждни. Последната една година прекарва все повече време с него и все по-малко с нас. Когато сме заедно тя говори постоянно за него, а когато ни писне, просто му се обажда и отново не спира да говори. Оглеждам се – и трите ми приятелки са заети с телефоните си – проекция на техните гаджета, любовници или просто познати, с които са правили секс. Мислят какво да кажат, задраскват го, после го премислят пак и в крайна сметка го изстрелват в смс, някъде далеч от морето, към точката на тяхната любов. И трите са потънали в своя любовен микрокосмос. А уж този уикенд беше само за нас четирите! Y хромозомата щяла да изчезне, ама друг път! Не и докато е обсебила така настойчиво главите ни.
Настроението ми за рожден ден започва да се изпарява по-бързо от леда в Мохитото. Слънцето казва „Чао” и кожите ни настръхват от хладния вятър. Събираме кърпите и изчезваме към хотела. Все пак в този курорт има достатъчно алкохол, така че да забравят не гаджетата си, а направо малкото си име, успокоявам се аз. Поне за един шибан морски уикенд.
Момичетата продължават да пишат смс-и.

***

Summertime

2008-05-29T12:27:00.003+03:00

_____________________________

Най-накрая дойде лятото. И това можеш да познаеш не само по утроената популация на птички и пчелички, но и по факта, че хората около теб вече не са навлечени до ушите и съвсем не наподобяват зле скроена зелка. Сега е сезонът, в който веднага щом стоварим тежките палта в килера, качваме на борда хиляди ентусиазирани хормони, които жужат и подскачат из нас и са готови да ни докарат до лудост, ако не ги претопим в едночасов секс – сутрешен, на плажа, след работа в офиса или където ни скимне. Детайлите в случая въобще не са от значение.
И не ми казвай, че не си забелязал колежката, която седи на бюрото вляво от теб. Тя идва с все по-къси рокли и полички и погледът ти може свободно да обходи все по-голямата част от бедрото й. Просто ей така, докато си вършиш служебните задължения с половин око. Какъв прекрасен сезон! Да не говорим, че тя съвсем не е с този стайлинг, защото й е топло. Не се заблуждавай, дори да се заклева в дантелата на сексапилните си прашки. Просто погледни в очите й и там ще съзреш устрема на млад женски хипопотам в период на разплод. Разбира се, това никак не е романтично, но и без това в животинските нагони няма място за вечеря на свещи и червено вино. Те остават за зимните дълги вечери, когато ти и твоята Снежанка имате предостатъчно време да се въргаляте в леглото, да го правите на парното, масата или до запотения прозорец. Лятото е време да живеем на бързи обороти. Освен това по правило тогава всичко е позволено. Именно сега можеш да си пуснеш небрежна брада. Да се напиеш още от обяд на плажа. Да спиш с Елена, а после с приятелката й, нищо, че и двете ги познаваш от 30 минути. Просто защото лятото е най-лекомисленият сезон от всички. Пък и винаги можеш да се оправдаеш с това, че прекалено те е напекло слънцето. Най-накрая навлязохме в култовата тримесечна ера на one night stand – вървиш си по плажа и колекционираш секс experience с лекотата, с която събираш миди по пясъка.
Освен това през топлите месеци стават най-малко грешки. Колкото и да си пиян, няма как да припознаеш в гръб металистът с дълга копринена коса за нечовешка мацка и обект на твоето желание тази вечер. Просто, защото косматият му гръб ще го издаде на секундата. Още преди да си изфантазирал колко красиво лице може да носи тази буйна грива и как нежно ще се стеле върху биреното ти коремче, докато те е яхнала с двете си прекрасни бедра и с тези изваяни движения прилича досущ на гимнастичка.
Лятото е и периодът на безскрупулните лъжи. Колкото и скептично да те гледат, ти си знаеш, че просто няма как да те хванат. Ако все още не си се сдобил с онова червено спортно кабрио на БМВ (което дебелака от долния етаж кара вече от два месеца), винаги можеш да излъжеш, че колата е на ремонт, защото как може, бе - тия от БМВ се излагат вече, 60 000 евро даде за чисто нова кола и да й се развали климатика на третия ден, мамка й! За компенсация винаги можеш да я поканиш на разходка с колело или просто на разходка в парка, защото и без това времето е толкова хубаво, пък и защо да замърсявате въздуха с някакви противни газове. Веднага след като ти пусне, спокойно можеш да кажеш, че отиваш за бира и повече никога да не се намърдаш в копринените й чаршафи, които и без това са на противни розови мечета и именно те бяха причината да не ти стане първите 30 минути. В крайна сметка кичът винаги те е разстойвал.
Лятото е време за сладко отмъщение. Подло можеш да водиш мацка след мацка у вас и точно преди да й покажеш колко уютно е в спалнята ти, да разтвориш широко всички прозорци, балкони и врати. Така противния дебелак с кабриото от долния етаж ще може да скубе оплешивялото си теме и да слуша колко добре се справяш, каква си машина и въобще как ти се случват нещата в спалнята с лекота, докато поредната госпожица стене блажено под безмилостното ти влияние. Нищо че прилича по-скоро на Упи Голдбърг, отколкото на Наоми Кембъл. Той това няма как да го разбере. Ако случайно нещо пак си разстоен и не се справяш много добре, винаги можеш да я оскубеш леко за косата, уж за по-голямо удоволствие, пък и нали си такъв перверзник. Тя ще стене от болка, съседът ще се суче от ярост, а мълвата за това какъв си любовник ще тръгне бързо из квартала. Знаеш как стават тези работи.
Така че въобще не се напрягай излишно. В която и точка на планетата да живееш, дойде ли лятото, попадаш в страната на неограничените възможности. Няма нужда да спираш бирата, да ходиш на фитнес или да се притесняваш, че след като изкачиш петте етажа пеша до вас, се чувстваш все едно си ритал сам срещу националния 40 минути. Няма значение, че живееш в Люлин, изплащаш ипотечен кредит, нямаш кабрио, всъщност даже една стотинка нямаш, а остават цели 12 дена до заплата. Сега спокойно можеш да отпуснеш душата и да разтвориш прозорците. Все пак – лято е!

Моето недовършено самоубийство

2008-05-23T09:39:00.004+03:00

____________________________________________________

Седя така вече поне 15 минути. Преговарям със себе си, успивам съвестта си и междувременно се нахъсвам допълнително. Мамка му, Катя – стегни се! Натискам зеленото копче и на екрана на телефона ми надписът „Бившият” се уголемява. Сигнал свободно.
- Кате! – чувам гласът му.
- Тудуп-тудуп! – чувам сърцето си.
- Здрасти! - опитвам се да звуча непринудено.
- Здрасти! Как си?
- Добре, бачкам. А ти?
- Тудуп-тудуп!
- И аз съм на плантацията. Иначе какви ги вършиш?
- Всичко е наред.
- Ако искаш може да се видим?
- Тудуп-тудуп!
- Утре примерно?
- Става. Ще ти звънна към обед да се разберем.
- Супер! До скоро!
Натискам червеното копче. И просто ей така, след 15 минути двоумение и 15 секунди разговор, имах среща с човека, който гонех от главата си цяла една година. Методично, упорито и с много търпение. Мъжът, който разби сърцето ми – натроши го на атомчета, разпръсна ги в кръг и изтанцува танца на „никога-не-ме-забравяй” върху тях. Дяволски ритуал!
Той беше самоубийството, което не ми стискаше да извърша. Пистолетът, чийто спусък никога не можех да натисна. Електрическият стол с волтаж колкото да изпържи мозъка ми, но не и да спре пулса ми. Пустинята, в която винаги намирах капка вода – толкова, колкото да се завлача до следващата капка. Тъпият бръснач, който не можеше да пререже вената. Антидепресантите, които никога не бяха в достатъчно количество. Които ме опияняваха така, че да се въргалям по пода, да халюцинирам и крещя името му, но не и да го забравя.
Всеки път си тръгвах вече наистина. И всеки път се връщах само за малко - с бърза стъпка, с ръце готови да прощават, със сърце, биещо до пръсване. Тудуп-тудуп! След всяка раздяла изчезвах. Отмивах се с дъжда и се стичах по прозореца. Бавно се влачех по корем върху стъкла – разноцветни и с остри върхове. Забиваха се в бялата ми мека кожа и оставяха кървави следи навсякъде. Той излизаше и ми махаше за довиждане. Плисваше една кофа вода, за да отмие кръвта. Пак ми махаше и се прибираше във входа. Всеки път оставях частица от себе си при него, докато накрая той ме събра цялата. Нареди ме като пъзел и ме закачи на стената си. Като шибан соц гоблен, който никога повече няма да погледне.
Не го бях виждала почти една година и се чувствах свободна. Сякаш изведнъж ме извадиха от хладилна камера, размразиха ме и светът се материализира. Придоби форма и цвят. Животът започна отначало. Тудуп-тудуп!
Докосвах хората с удивлението на 2-годишно дете и не можех да повярвам колко съм пропуснала. Докато съм носила на крехките си плещи цялата индустрия, произвеждаща носни кърпички, хората са се трудили, влюбвали, създавали деца. С една дума еволюирали са, а аз съм напоявала фикуса на майка ми със сълзи. Обяснявала съм му колко е шибано да си човек, а не тъкмо фикус в тоя шибан свят на безсърдечни хора, антидепресанти и на Него. Светът беше негов. Аз нямах нищо. Освен шибания фикус.
Сега обаче всичко е различно. Отдавна бях опаковала чувствата си към него в картонена кутия, облепена с тиксо. После я пъхнах в найлонова торбичка, завързах я и я погребах в най-дълбокото на най-дълбокото море. Под три пласта пясък, екзотични риби и корал. Титаник пасти да яде. Ама пасти с опаковките! Вече бях имала други любовници – с по-големи и по-твърди, с по-дълга ерекция и по-нежни ръце, с чувство за хумор, което разтегляше устните ми в по-широка усмивка. С по-пронизващи погледи и по-красиви тела. Бях имала всичко, но вечно той не ми достигаше.
Стоя вкъщи пред гардероба и се чудя какво да облека. Спирала върху миглите, фон-дьо-тен върху скулите, тежката миризма на Шанел върху китките. Вече съм готова. Последен поглед в огледалото. Всичко ще бъде наред, мисля си. Аз – освободената, безразличната, спокойната... Всъщност кого залъгвам, мамка му! Тудуп-тудуп!
Стоя пред вратата на ресторанта. Още една минута и ще го видя – същия като преди или пък съвсем различен. Ще видя ръцете, които търсих във всички останали. Ще чуя гласа, които ми се счуваше във всеки друг. Ще се усмихна на мъжът, който ме направи половин човек. Бутам вратата. Ето го - на три маси разстояние. Гледа ме и се смее. Моята любов. Моят кошмар. Моето недовършено самоубийство. Целувам го по бузата. Тудуп-тудуп!
Няколко часа по-късно сме в тях. Не си спомням какво сме си говорили, нито как се озовах тук. Пътят към ада е постлан с безразсъдни намерения. Съвестта ми започва да се надига. Настъпвам я с крак и тя изхрущява.
Докато той си взима душ, аз стоя насред хола и всички спомени изплуват пред мен като пластмасови боклуци в езеро. Натискам ги с крак, обаче те пак изскачат. Изведнъж една найлонова торбичка ме плясва по главата. Отварям я – картонена кутия, облепена с тиксо. Не била толкова добре заровена, мамка му!
- Какво си се замислила, Катя? – пита ме той, докато увива кърпата около кръста си.
- А, нищо! Гледам колко са застроили отпред. – отговарям аз и соча с чашата вино през прозореца.
- Хайде да си лягаме. – казва той и изчезва към спалнята.
- Сега идвам. – замислено отговарям аз и бутам с крак найлоновата торбичка зад една саксия. Тъпо, защото така или иначе пак ще се появи отнякъде.
Промъквам се в спалнята и виждам белите чаршафи с големи оранжеви портокали и надписи “Wake up” на различни езици. Чаршафите, на които десетки-стотици пъти съм крещяла името му. Гася лампата и се вмъквам под студените завивки при него. Топлата му ръка пропълзява по корема ми и се спуска надолу. Потръпвам, сякаш през мен пробягва тарантула.
До вратата в тъмното успявам да различа картонена кутия, облепена с тиксо. Тудуп-тудуп!

Колко е важно да се целуваш добре

2008-05-13T22:27:00.002+03:00

_______________________________________________________

Седя в колата му, съзерцавам го на две педи разстояние от носа ми и въобще не слушам какво говори. Достатъчно ми е, че днес се убедих - когато съм на токчета височините ни съвсем се изравняват. Така че няма нужда да внимавам колко високи са обувките ми, както правех с предишния. Освен това Литовска не е никак лошо за нова фамилия.
Катя Литовска, Катя Литовска, Катя Литовска – повтарям го наум няколко пъти, за да свикна с името. Да, определено ми харесва. Да не говорим , че очите му са толкова възбуждащо сини! Ако гените ни са равнопоставени, както височините, моето зелено с неговото синьо ще мига прекрасно в синьо-зелените очи на нероденото ни все още дете. Момиченце. Но да не бързам – има време... Все пак това е първата ни среща.
- Мога да оправя казанчето. Мисля, че знам къде е проблема. Няма да отнеме много време. – казва той и пораства още две педи в очите ми. Моят мистър Пропър. Моят бъдещ мъж. Моето синьо в очите на детето ми.
- Не, няма проблем. Утре ще дойде водопроводчик и без това. – оправдавам се аз, защото не знам за казанчето, но ако се качим двамата със сигурност ще отпушим кранчето на страстта.
- Ще тръгвам. Мерси за приятната вечер! – казвам и разтеглям устни в най-милата усмивка, на която съм способна.
После идва ред на на вълнуващата част. Причината, поради която не пуших цяла вечер, макар да имах три вида дъвки в чаната си. Въпросът, който ме интересува почти колкото размера му. Сцената, която си представях, отигравах и повтарях до постигане на съвършенство. Идва ред на нашата целувка – тази, която никога няма да забравя и никога няма да се повтори. Моята първа целувка с бъдещия ми мъж и бащата на моето дете.
Навеждам се леко встрани и светлината от уличната лампа пропълзява по бялата ми шия. Някъде бях чела, че когато се предават на противника, животните оставят незащитени гърлата си, така че в известен смисъл - да, аз се предавам. Пичът явно и той е чел същите книжки, защото веднага разбира сигнала. Навежда се на свой ред и допира устни в моите. Вплита пръсти в косата ми, придърпва ме напред и ме целува вече съвсем категорично.
Аз тъкмо съм притворила блажено очи и чакам да по мен да се разлее романтиката на първата целувка, когато тоя развърта езика си в устата ми като миксер в прясно мляко. Върти го по часовниковата стрелка толкова упорито и целенасочено, сякаш прави сутрешните си упражнения във фитнеса. Като пръста на малко дете, което обира сладкото по дъното на буркана. Един оборот, два оборота, три оборота са последните неща, които отброявам, преди да ми се завие свят. Опитвал ли си да кротнеш езика на някого, докато вилнее в кръг из устата ти? Предполагам не. Трябва да ти се е случвало, за да ме разбереш. Тазманийският дявол е кротка овчица в сравнение с езика на този пич. Опитвам се да обърна нещата в моя полза, хващам главата му за всеки случай. Не е от това – въртенето продължава налудничевия си ход. Пробвам още две, три отчаяни действия. Нищо не помага!
Един оборот, два оборота, три оборота. Ако в устата ми наистина имаше мляко със сигурност вече щеше да го е разбил на пяна. Обвзема ме шок и един лигав ужас, който обикаля из устната ми кухина като хамстер във въртележка! Пичът явно мисли, че с тази техника съвсем ще разбие механизма на моето „не”, защото хваща гърдата ми с едната си ръка и започва да повтаря кръговите движения. И тук проявява старание на отличник – моят мамолог вече ми изглежда като първокурсник във Варненския свободен университет в сравнение с този млад господин.
Отдръпвам се и инстинктивно отварям вратата. Хвърлям му един последен поглед, миксиран с ужас, съжаление и болка. Даже не му казвам чао, а просто махам неопределено на колата. Стълбите пред входа ми изглеждат най-стръмните на света. Вратата е направена от най-тежкото олово! Чакам асансьорът с векове!
Не може това да е бащата на моето дете, проклинам аз тежката си съдба, просната драматично насред жилищната площадка! Представям си как сперматозоидите му се въртят около моята яйцеклетка. На нея й се завива свят и решава, че е къде-къде по-добре да се омете под формата на червена, проклината от жените течност, отколкото да се събере с някого от тези изперкали изроди. От определена гледна точка я разбирам.
Преди време в женско списание бях чела, че можеш да познаеш дали мъжът е добър в леглото от начина, по който шофира. Нищо подобно! Мъжът се познава по целувката. Вече съм сигурна в това, особено сега - след като се запознах отблизо с мъжът-хамстер. Лошата целувка трябва да бъде записана в топ 3 на десетте най-ужасни неща, които могат да преебат мъжете на първа среща. И които никога няма да доведат до ебане. Няма значение колко казанчета са оправили през живота си.
- Да дойде следващият! – провиква се циникът в мен.
Гася лампата и събличам разочарованата си същност до кожа. Докато придърпвам завивките до брадичката си, се моля поне водопроводчикът утре да свърши работа.

Секс игри

2008-05-08T09:12:00.001+03:00

____________________

Не може да не ти се е случвало. В клуб, на купон или случайна среща. Където и да е. Мястото няма значение. Единственото, което има значение, е онзи секси млад господин, с който се гледате от половин час и стига да не бяха тия куци обстоятелства под формата на много хора и никакви легла, със сигурност веднага щяхте да се впуснете в изучаване на телата си. Взаимно. С много страст и разкъсване на дрехи. Точно както подобава на двама непознати.
По някое време на вечерта някой най-накрая се сеща да ви запознае. От вас хвърчат искри. Двамата стърчите насред стаята, досущ две дълги нелепи клечки бенгалски огън. Не ви трябват повече от пет минути и вече се натискате в банята, кухнята, на балкона, или в килера върху всички дрехи. Мястото няма значение. Единственото, което има значение, е че той вече държи в ръцете си твоят малък стегнат задник. Ти минаваш с пръсти през косата му, а на ум се молиш презервативите да са в задния ти джоб, а не в якето, което захвърли небрежно в колата.
Тъкмо тук идва и развръзката, а тя е, че всъщност развръзка няма. Или презервативите ще липсват, или в килера ще нахлуе ревнивата му приятелка, или ти ще се окажеш неразположена. Всъщност и това няма значение. Единственото, което има значение, е че този прекрасен млад мъж никога няма да разбере колко старание влагаш във френската любов, колко добре изглеждаш гола на колене или колко фалцетен става гласът ти секунди преди оргазъм. Той никога няма да присъства на най-вълнуващия performance, който някога си играла в краткия си, но съдържателен живот.
Разделяте се. Маструбирате и някой ден задължително, повтарям, задължително пак се срещате. Просто защото това е част от играта. Е, може би не най-вълнуващата, но определено част от нея. Сега обаче никой от вас не иска да направи първата крачка, защото не е сигурен какво ще последва отсреща. Бенгалски огън или кофа отрезвяваща студена вода. И никой не иска да рискува. Разменяте незначителни поздрави. Говориш с неговите приятели, но никога с него. Хвърляте си коси погледи от четирите ъгъла на стаята. Дебнете се като котка и мишка. Новата ви игра има едно единствено правило – щом той напада, ти отстъпваш и обратно.
Това, което всъщност не знаете, е че мърдане няма. Вие сте заклещени в една матрица, един лабиринт, от който излизане без ебане просто не съществува! Защото докато сте въргаляли топката на страстта в онова килерче, тя е растяла, набъбвала, уголемявала се е и сега живее собствен живот. Да, вашата страст си тупка по цял ден, успоредно с биенето на сърцата ви. Подскача от заведение на заведение, там, където сте и вие, пружинира върху главите ви и само чака да бъда употребена, изстискана докрай. Всяка възбуда в живота се стреми към покой. Това е един простичък закон, който ти и твоят непознат приятел тепърва ще преоткриете и искаш-не искаш ще трябва да му се подчините. Вашата пълнокръвна сексуална енергия трябва да бъде изтощена, подобно на хамстер от въртележка, защото в противен случай в края на твоето безебие те очаква една дълга и пълноценна невроза.
Въздържанието е болестотворно и това не го казвам аз, а самият чичко Фройд, който докато ви е гледал как се натискате, без да се консумирате, най-вероятно се е обърнал няколко пъти в гроба. Така че правете секс, момичета и момчета, това е най-смисления съвет, който мога да ви дам.
Естествено и без него всичко ще се случи. Ще стане точно, когато и двамата най-малко го очаквате. Когато сте седнали един до друг, изплезили език от нечовешкото тичане и гонене из стаята. Именно тази вечер ще си тръгнете заедно, тихо и кротко към неговия апартамент или където и да е. Мястото няма значение. Единственото, което има значение, е че най-накрая ще оближете купичката на страстта до последното й атомче. Вашият цепелин от страст ще се стопи до малко грахово зърно. А какво ще излезе от него – това зависи само от теб и твоя непознат приятел от килера.

Freedom and other disasters

2008-04-28T16:36:00.006+03:00

_______________________________________

Живяла едно време една принцеса. Тя управлява сама собствения си дворец. Четяла женски списания. Падала си по фюжън кухня, както и по принца от Южното царство и веднъж седмично го чукала. Принцесата също така харесвала начина, по който принцът от Северното царство й правел френска любов. Затова понякога отваряла краката си и за него. Не повече от веднъж месечно и само след полунощ. Когато развявала златните си коси в съседство, тя отново обвивала дългите си крака около някой знатен принц. После кръгът се завъртал пак отначало.
Ако днес трябва да четем приказка на децата си, тя положително трябва да звучи по този начин. Не, не се шегувам. Никакви три дена яли, пили и се веселили, освен ако под това нямаме предвид, че принцовете са яли сочни манджи от лявата гърда на принцесата, пили са соковете на нейното възбудено тяло и са се веселили в свещения й храм, както наричаше дядо ми мястото, което днес повечето мъже без въображение наричат путка.
Ето това са историите на настоящето. И то не защото принцесата се намира в Турция примерно и няма никакви права. Въобще не! Просто днес принцесата е по-хедонистично настроена от всякога. Както и целият свят между впрочем.
Не знам откъде започна всичко. Още си спомням деня, в който майка ми четеше детски приказки, а аз върху оранжевите тапети мислено рисувах него – прекрасния принц с руса коса – едновременно смел и гальовен, с бял кон, който беше единствения ми проблем, защото къде, мамка му, се е чуло и видяло някой да си гледа кон в апартамента. Спомням си, че тогава много се притеснявах за животното, дори бях намерила един изоставен фургон, близо до моя блок, в който белия ат можеше спокойно да дъвче сено, докато стопанинът му ми предлагаше брак в нашата гарсионера.
После пораснах и видях, че принцове няма. Имаше само Геша от 3-тия етаж, който ми пипаше циците, ако му се отдадеше такава възможност. Единственото хубаво нещо в този период беше моето среднощно откритие, моята малка тайна и върховно наслаждение – порното. Вечер, когато родителите ми заспиваха, аз се промъквах в кухнята на пръсти и с трептящо сърце натисках копчето на дистанционното на номер 8. Там беше безплатния порно канал след 12. Там беше моят разкъсващ оргазъм. Там беше всичко, спестено от приказките. И беше жестоко!
Аз пъхах ръка под пижамата и с несигурни движения стигах до състоянието, до което днес отивам танцувайки. Моят принц от детството се беше превърнал в порно актьора от екрана, който шляпаше с огромния си кур върху клитора на актрисата, после го вкарваше вътре, после пак я удряше закачливо и накрая й го подаваше в устата. Няколко месеца по-късно порно каналът стана платен, но това нямаше значение. Аз вече имах нов герой, който рисувах вечер в тъмното върху оранжевите тапети. Вместо огромна шпага той имаше огромен хуй, вместо расов кон – расова мръсница.
Днес, когато дойде време наистина да срещна моя принц, аз съм се качила на една висока кула, премрежила съм слънцето с лявата си ръка и оглеждам напрегнато. Този е прекалено дебел, този е прекалено висок, този е прекалено тъп и то толкова тъп, че му личи от една кула разстояние. Минава още някакъв млад господин. Иска да му хвърля плитка да се качи при мен. Аз си казвам е, хайде, ако ще като Карлсон да изглежда, няма значение. Само да иска да ме спаси от целия свят и от самата мен. Обаче не! Взирам се и той не просто изглежда ужасно. Той може да бъде нает за дубльор на Шрек. Давай към следващата приказка, пич, казвам, докато клатя крайниците си от външната страна на перваза.
Постепенно ми прави впечатление, че всички поданици, които жужат долу в краката ми, са сами. Няма нито една двойка, само от време на време да се появи по някоя и то толкова рядко, че се чудя това мираж ли е или слънцето вече наистина ме напече. Мъже и жени се отблъскват като магнити. Разминават се, сякаш са в отделни коридори на лабиринт – не се гледат, не се усмихват един на друг, само от време на време се чукат, а после пак въртят из лабиринта. Ако можем всички да погледнем от тази високата кола, ще решим, че дружно сме полудели.
Защото ще ми обясни ли някой къде отиде оная любов от времето на соца и панела, оная любов тип „аз и ти завинаги”. Днес връзките между хората са аз и ти, ама до 10 щото после съм с приятели или където и да било другаде, но без теб. Днес хората живеят със своя индивидуализъм. Отношенията са еднократни – взимаш, обелваш и хапваш, а после отиваш да тичаш във фитнеса, за да се погрижиш за собствената си обвивка. Връзките са полуфабрикати – лесни за приготвяне и консумиране, но често от тях се образуват хемороиди. От цялата тази не-на-връзките история светът изглежда като сбръчкана бабичка с изкуствени зъби, много грим и червено BMW кабрио. Днес светът е заприличал на гротеска – празнува свети Валентин все по-усилено и все по-често седи сам вкъщи. Днес все по-често чувам – искам връзка и все по-рядко виждам двойки около себе си.
И в един момент си казвам - майната му на BMW-то, предпочитам на 60 да седя в моя старец, макар и той отдавна да не го вдига. Предпочитам да поставям очилата си до неговото чене, но не и да разтеглям бръчки пред огледалото самотна. Предпочитам да направя всичко и да сгреша, отколкото всяка вечер да галя моя индивидуализъм по главата.
Затова сега седя в кулата сама. Имам достатъчно търпение да дочакам и достатъчно консерви да изям. Имам и с какво да се забавлявам - премрежила съм слънцето с лявата си ръка и наблюдавам поданиците в краката ми. Мъже и жени се отблъскват като магнити. Всички те са сами. Толкова сами, че им иде да се застрелят в гордо вдигнатите глави.

Албена 4

2008-04-19T12:46:00.001+03:00

_________________

Последната вечер в Албена партито е катастрофално, бих казала, ако искам да придам повече драматизъм. Иначе е просто тъпо. Всички сме наблъскани в „Горският цар”. Вътре бичи диско от 80-те, а самият клуб изглежда като селска дискотека в края на 93-та. На всичкото отгоре съм с една рокличка, която не само е прозрачна, но и има свойството да пропуска всички минусови температури право в младото ми, настръхнало тяло, както и да привлича някакъв досаден чужденец. Измъквам се към външния бар и срещам Безименния.
- Така и не намерих обицата. – казва той.
- Лоша работа. – отговарям.
- Как си?
- Горе-долу. Партито тази вечер е ужасно. Трябваше да го направят пак на Фестивалния плаж, а не в тази дупка. Все пак е последна вечер.
- Така е. За мен най-якото парти беше първата вечер.
- В сряда ли?
- Не, в четвъртък. Тогава се запознах с една готина руса мацка.
Аз завъртам на пръста си кичур от златните си коси и прехапвам устни. Чудя се дали да го питам как се казва тая мацка, защото съм сигурна, че не помни името ми. Решавам да ни го спестя взаимно и изплювам едно глупаво „аха”.
- Аз ще тръгвам – казва той.
- Аз също. – отговарям и двамата напускаме храма на 90-те.
Вървим по главната алея на Албена и единственото, което кънти между двете редици хотели, е звукът от моите токчета. С всяка крачка, започвам да се чувствам все по-неловко. Едно, защото тракам неистово и второ, защото вървя с човек, чието име не помня, но знам, че има бенка от вътрешната страна на лявото си бедро. Все едно съм гледала филмът отзад напред и вече знам какъв е финала, но някакъв нелеп режисьор иска да му кажа началните реплики. Малко съм объркана. Явно и Безименният се чувства така или просто иска да си мълчим, защото не обелва и дума.
- Жалко, че не взехте нито една награда. – стрелям с първото нещо, което ми идва наум.
- Да, така е. Аз мислех, че ще спечелим. Даже си бях подготвил и реч.
- Е да, но рекламата, която спечели във вашата категория наистина беше най-добрата.
- А така. Ритай сега падналия.
- Каква беше речта?
- Нищо особено.
- Глупости. Ето сега имаш възможност да я кажеш. Може да не е пред цялата зала, но пак е нещо.
- Исках да благодаря на звукозаписното студио, с което работим.
- Как се казва?
- „Златен век”.
- Добре. Нещо друго?
- Не, само това.
- Доста скучно.
- Да, сигурно затова не взехме награда.
И двамата се смеем.
- Аз завивам тук на ляво. Към моя хотел. – казва ми той и се спира.
- Окей. – съгласявам се аз.
- Беше ми много приятно. – казва Безименният, а на мен това ми се струва най-тъпото нещо, което можеш да кажеш преди финалните надписи и то на човек, който знае, че от вътрешната страна на лявото бедро имаш бенка.
- И на мен ми беше приятно. – отговарям тъпо аз.
Той се навежда, целува ме неочаквано и изчезва. За части от секундата усещам, че не мога да тръгна. Тялото ми стои по средата на улицата, неподвластно на никакви физични закони. Обръщам се назад и виждам колегите ми на около 20 метра зад мен. По-добре да повървя сама, мисля си. Токчетата ми кимват утвърдително и тръгваме.
Чудя се дали ако му бях казала, че мога да готвя спагети, той щеше да ми отговори, че ги обича твърдо сварени, а после щяхме да си ги подаваме и изяждаме върху части от настръхналите ни тела. Дали ако му бях казала, че знам всички сонети на Шекспир наизуст, той щеше да загаси лампата и да ме слуша как ги рецитирам в тъмното гола, без въобще да ме докосва. Дали ако може да правите секс, без да си знаете имената, след това може да превъртите филма и да го изгледате заедно отначало?
Сетих се за професора ми по „Възрастова психология”. Гледай да намериш по-бързо човека - обясняваше ми той - защото колкото повече порастваш, толкова по-трудно ще става. Аз мислех да му кажа, че планетата, на която живеем, отдавна не е годна за отглеждане на деца. Тя е планета за правене на свирки, едночасов секс и 10-минутна баня след него. Планета, където единственото име, което помниш, е това на удоволствието.

Албена 3

2008-04-17T10:44:00.000+03:00

___________________

На другия ден сутринта е тежка. По-скоро обядът. Стигам до извода, че алкохолът е гадно, отмъстително копеленце и най-лошият любовник, който някога съм имала. Колкото ти е по-хубаво с него вечерта, толкова по-грозно е утрото. Светлината пробожда ретините ми като ръждясал касапски нож. Имам чувството, че върху главата ми са седнали 3 германски бабки и се мажат с плажно мляко. За пореден път си обещавам как повече няма да пия или поне не толкова, или хайде, може и толкова, обаче няма да смесвам алкохола.
С една колежка се замъкваме към залата за презентации. Имам чувството, че вървя с години. Май в далечината се мярка камила. Не, това е друга колежка. Стигаме, прикачваме се към парапета на залата, колкото да не припаднем, и зачакваме събитието да започне.
Докато проклинам тежката си съдба, Безименният се появява отнякъде и бута в ръцете ми обица. Успявам да различа, че е моя и не само това – тя е моята любима обица със скъпоценни камъни, скупчени във формата на цвете, която си купих преди много години от един лъскав магазин в подлеза на „Плиска”. Някакъв смътен спомен ми казва, че вчера оставих и двете на нощното му шкафче.
- То имаше и втора? – питам аз.
- Не знам, само тази намерих. – отговаря ми Безименният.
- Много неприятно.
- Ще я потърся пак. Ти как си?
- Добре. А ти?
- И аз... Ще влизам, защото презентацията ни е една от първите.
- Окей, успех!
Оставам с една обица и една колежка, която се усмихва многозначително.
- Изглежда симпатичен. – констатира тя.
- Все тая! – отговарям аз и не знам защо го казвам. Не ми е все тая, обаче винаги така се държа, от страх да не би наистина да ми пука.
Колежката пак се усмихва. Аз потъвам в мисли къде, мамка му, ми е втората обица. Представям си как лежи под леглото в хотелската стая до неговите гащи и чака някой да я намери. А тоя дори не си е направил труда да погледне там. Даже сигурно я е намерил и я изхвърлил ей така, без въобще да му дреме.
Презентациите започват и ние се вмъкваме вътре.

Албена 2

2008-04-15T10:06:00.001+03:00

____________________

Табелка „Албена – 8 км”. Най-накрая пристигаме. В началото си мисля, че се намирам в московска околия, защото всичко е на руски. Даже телевизора в стаята няма никакви други програми. Но в крайна сметка за какво ми е Мтв, щом има мъже с приличен тен на плажа?
Първата вечер попадам на Freestyle парти на Фестивалния плаж. По средата има нещо като сцена, издигната на метър и половина от пясъка. Качила съм се там и танцувам с едни къси панталонки, ама този път вече най-късите, които съм имала през живота си. С едни фигурки, които жените оприличават на гъбки, а мъжете на курчета, заради фройдисткото им подсъзнание, каращо ги да виждат куровете си изографисани навсякъде. Панталонките са толкова оскъдни, че ако нямаха гайки и портативен колан, щяха да приличат на нещо средно между бикини и боксерки. Всъщност те и сега май приличат и хората много се впечатляват.
- Ти да не си от антуража на ди-джея? – пита ме един.
- Не – отговарям аз – ама много ми се иска.
Понеже не ми се танцува с него, се премествам 10 човека по-назад при моите хора. Вито е донесъл някаква ракия „Бургас 63” от ресторанта и ми я подава. Обичам го тоя Вито! Изпила съм сума ромове преди това, обаче на кой му дреме – аз съм в Албена, с най-късите гащи, които някога съм имала и толкова обичам живота, че ми се иска да прегърна всички. Да лепна по една мокра, звучна целувка на устните им – усмихнати, говорещи, с гланц за устни или пресъхнали от екстази. Да ги целуна дълбоко, чак до гърлото, а после да продължа да танцувам.
Всички хора са толкова красиви, че ако можеха да го осъзнаят, щяха да литнат, да се хванат за ръце в кръг и да се носят из въздуха. Щяха да се превърнат в ангели с огромни пухени пера. Музиката щеше да става все по-силна, а светлините все по-пронизващи. От прожекторите плажът става ту син, ту червен и е толкова дяволски магическо, че започвам да се чудя дали не съм взела екстази. Обаче не съм.
- Как се казваш, мацка? – пита ме някакво симпатично мече, което се клати ритмично в музиката и ми подава визитна картичка.
- Катя! – опитвам се да надвикам музиката и нямам представа къде са ми визитките, но поне все още знам как се казвам.
И той ми казва името си, ама аз нито го чувам, нито ме интересува.
- Много си готин! – усмихвам се и изчезвам при Вито и ракията.
Решавам да се поразходя и излизам от загражденията. Красиво момиче ми подава плик със списание “Freestyle” и гердан с кехлибарени топчета, от тия дето ги продават в индийските магазини. Спирам пред химическите тоалетни. Усмихвам се на хората. Един младеж идва до мен. И той има герданче, обаче в мъжки вариант.
- Ще ми го сложиш ли? – пита ме и го бута в ръцете ми.
- Много ясно. – казвам и се пробвам няколко пъти, но или наистина съм много пияна, или тоя пич са го преебали яко с това герданче, защото не се закопчава.
Докато се боря неистово, някакъв тип застава до мен и търпеливо изчаква да свърша заниманието си. После ме хваща за ръката и тръгваме в посока, противоположна на партито. Безмълвно, сякаш се познаваме от 10 години и поне от 5 чакаме тази среща.
Говорим си нещо неопределено. Той ме пита за името ми и казва своето, което аз моментално забравям, все едно напук винаги го правя и не мога, и не мога да им запомня имената.
- Тук е толкова готино! – казвам и оглеждам пак всичко, за да се убедя, че все още е красиво. – На морето винаги е така. Ако не го видя поне четири пъти през лятото, после не мога да преживея зимата.
- Аз тази година въобще не съм почивал. – казва ми Безименният – Не съм ходил на море, ама то и без това е няк’во гадно и кафяво.
- Ти си кафяв!
- Ти си кафява!
Спираме на малко декоративно мостче. Той застава до мен. Изглежда нисък, но аз съм на токчета и не съм по-висока от него. Поглеждам го на светлината. Има неопределени черти, които никога няма да забележиш в тълпата. Сякаш някой талантлив художник е скицирал нечие лице набързо, без да има време да му придаде характер, като е отделил най-много внимание на ушите. Те стърчат леко встрани, но не дават никаква индикация, че ме чуват. Пичът даже май въобще не ме слуша.
- Искаш ли да се поцелуваме малко? – прекъсва ме той и завира език в устата ми.
На третата минута от познанството ни вече се целуваме. На петата вървим, хванати за ръка към хотела му.
- Ще ми рецитираш ли Шекспир? – питам.
- Не знам Шекспир наизуст. – отговаря ми Безименният.
- Е как може да не знаеш Шекспир наизуст! – разочаровам се аз, защото точно в този момент на тази алея исках това момче да рецитира някои от сонетите на Шекспир. Може би оня, в който се разказваше как красавецът прахосвал своя чар за собствена изгода. Или нещо за розата, все ми е тая. Обаче и двамата мълчим.
- Защо тракаш така? – пита той.
- На токчета съм. – отговарям.
Влизаме в хотел „Добруджа”. Сигурно за времето си е бил върха на комунистическата мисъл, нещо като НДК, ама в Албена. Фоайето е просторно, със стари кожени мебели и зелен килим, който е изпълнил всяка мраморна плочка и само дето не е провесен по стените. Качваме се на 10-тия етаж и се озовавам в неговата стая.
Целува ме. И аз го целувам. Блъска ме на леглото и не знам как, но успява, докато падам, да се съблече гол. Аз съм приятно учудена от тази му способност, но същевременно съм толкова пияна, възбудена и в менструален цикъл, колкото този пич не може да си представи. Съблича блузата ми, целува ме навсякъде. Опитва се да смъкне панталонките, но аз безмълвно го спирам. Той става настъпателен и груб, сякаш се опитва да изяде тортата с черпак, а не с десертна вилица. След още няколко опита да ме съблече, ляга на леглото до мен.
- Добре, защо? – пита ме.
- Неразположена съм. – казвам аз и грижовно намествам главата му върху възглавницата. Поне това мога да направя.
Пичът май яко съжалява, че е изтеглил късата клечка тая вечер. Лежи известно време, сякаш обмисля нещо и отново ме целува. Става още по-груб. Натиска главата ми надолу. Аз се измъквам. Изправя се и ме вдига.
Решавам, че тази игра аз съм я измислила и го блъскам назад. После и той ме блъска. Аз му го връщам, но този път по-силно и той пада на съседното легло.
Няма нищо по-възбуждащо от това да си причинявате болка, когато дори не се познавате. Никога не знаеш дали вместо пронизващ кунилингус, ще получиш синина под окото. Чакам да ми извърти някой шамар, за да му го върна, но той лежи и само се усмихва.
- Ще ми рецитираш ли Шекспир? – казвам, без въобще да съм го мислила.
И той започва. С плътен глас изрича някакви рими, които никога не съм чувала, обаче звучат толкова възбуждащо, че аз се навеждам и го целувам нежно по твърдия, шекспиров фалос. Безименният повтаря куплетът два пъти и млъква. Спирам и аз.
- Не те чувам. – казвам и той продължава.
За момент дори ми изглежда красив. Легнал на леглото с глава, обърната на една страна и рецитира Шекспир или Шилер, или и аз не знам кой, защото съм толкова пияна, но звучи толкова хубаво. Куплетът завършва с нещо като „тези ласки за кого са” и много се връзва с цялата история. Ако има романтика в 21 век, тя е тук при нас – седи на леглото отсреща и от време на време ни милва по главите.
- Сега аз ще те лижа, а ти ще ми рецитираш стихове – казва той, става и ме дърпа в края на леглото. Аз се сещам, че не само съм неразположена, но знам наизуст само стихове на Ботев.
- Няма как да стане. – отговарям и пак го целувам. Той свършва.
Лежа и усещам ударите на сърцето ми, които се успокояват успоредно със засъхването на спермата по гърдите ми. Той изчезва в банята да се мие. Връща се. Отивам в банята и аз.
- Не трябваше така да става. Трябваше да се изчукаме. – вика Безименният, като се появявам отново.
- Така е трябвало да стане. – отговарям, както правя винаги, когато не намирам какво да кажа.
- Да, бе! Глупости.
- Няма ли да се облечеш? – питам аз, защото той продължава да седи гол насред стаята.
- Да, само да си намеря гащите. После ще те изпратя до твоя хотел.
- Няма нужда. Ще повървя сама.
- Сигурна ли си?
- Да. – отговарям и ставам от леглото.
В коридора пак се целуваме. Отварям вратата и преди да е излязъл, я затръшвам пред лицето му. Той остава вътре. Не искам да ме гледа как се отдалечавам. Искам да вървя сама, да изляза по зеления килим и да оставя само спомена за Шекспир и свирката. Но не и гледката как се отдалечавам.

Албена

2008-04-14T10:00:00.000+03:00

________________

Седя в работата и съм зациклила на един превод. Срещу мен има прозорец. Всеки ден от него виждам как една девойка става точно в 9 и започва да се облича. Като преди това се съблича.
Не съм казвала на никой, защото колегите веднага ще налазят прозореца и ще стане неудобно да гледаме толкова много хора. Това си е само между мен и нея – нашата малка тайна в 9 всяка сутрин.
Тя знае, че я наблюдавам. Когато е в настроение се застоява по-дълго пред огледалото, уж не може да си сложи сутиена. Сваля го и слага друг. После решава, че днес ще бъде без сутиен. Завиждам на колегите й.
Харесвам я в бежов потник и черен впит в тялото й панталон. Носи ги обикновено в петък. Представям си, че работи в клон на банка. Сигурно колегата от съседното бюро я гледа скришом. Иска му се да я покани на среща довечера. Да отидат в някой бар, да се напият и да забравят банковите си задръжки в задния джоб на черния впит в тялото й панталон. Обаче никога не му стиска да го направи...
- Можеш ли да ми помогнеш с един превод? – питам колегата до мен.
- Много ясно, дай насам.
Аз му мятам по кю-то:
Sovichka: Make him rediscover and enrich each night with a French champagne flute. You will be effervescent like a joyful bergamot.
Той ми връща по кю-то:
Mikilino: Накарай го да преоткрие и обогати всяка нощ с аромата на френско шампанско. Бъди възбуждаща като свеж бергамот.
Баси – мисля си – колко възбуждащ може да бъде един свеж бергамот? Това е цитрусов плод нали, обаче аз си го представям като нещо средно между бобър и скункс. Като онези животинки от рекламата на Милка. После се смея много. Май не само аз съм зациклила в понеделник сутрин. Решавам, че думите възбуждащ и свеж бергамот се намират на двата края на диагонална права. Разказвам случката на колегите и те много се смеят.
До края на деня всички е-мейли, които пиша в офиса завършват с пожеланието: „Бъди възбуждаща като свеж бергамот!”
Накратко - работя в рекламна агенция. Най-хубавото време да работиш на подобно място е началото на месец септември. Тогава се провежда фестивалът на рекламата в Албена.
Аз съм се заредила на спирката и чакам автобуса на агенцията заедно с останалите колеги. Печеля приза за най-много багаж и за най-много ненужен багаж. Сакът ми е голям колкото 1/3 от гардероба и тежи почти колкото мен. Всички са превъзбудени, за мен да не говорим. Чувала съм стотици разкази за това място и нямам търпение да пия с пълни шепи от рекламното море, да тичам и да падам в него, да се опиянявам от мириса и алкохолните му изпарения. Да гледам как вълните заливат краката ми и отмиват махмурлука от предния ден.
Автобусът явно въобще не ме разбира, защото се влачи по магистралата с 80, сякаш трябва задължително да спази всички знаци по пътя. На кой му дреме за правилника, щом след броени часове те очакват промоутърки с безплатен алкохол и хора, които са готови да споделят джойнта си с теб, просто защото в стаята имат още 50 грама от него.
Албена е клиника за алчни души. Тя е 3-килограмовата шоколадова торта, която намираш в 2 през нощта в хладилника, точно когато ти се яде сладко. Взимаш второ парче, трето, четвърто... Отдавна не можеш повече, обаче набиваш като обезумял, сякаш това е последната торта на света. За да се намериш в 6 сутринта – омазан в шоколад и собствената си лакомия.
Табелка „Албена – 8 км”. Най-накрая пристигаме.

Сексът винаги има значение

2008-04-10T20:12:00.004+03:00

______________________________________________

Седим в нашата кръчма – аз и Учителят и той ми обяснява за днешната си сесия с две тела, за някакъв гримьор гей и малкото му кученце. На три маси разстояние любовна двойка издава странни животински звуци, което идва да подскаже, че много се обичат. Преди се дразнех на подобни гледки – някакви хора се лигавят пред теб, сякаш светът е създаден само за тях и милите думи, с които се наричат. Превръщат планетата в едно огромно сърце, което тупка неуморно и нарушава ритъма на всички останали планети. Все пак на земята има още около 6,6 билиона хора, които искат да живеят необезпокоявани от техния планетарен романс, мамка му!
Сега обаче и аз тупкам с тях. Те са една средностатистическа любовна гибел, която ако не се разложи на деветия месец, след още девет ще има дете. После второ. Един ден той ще остане до късно на работа, ще проследи ръба на чорапогащника на колежката. От този миг нататък ще остава все по до късно на работа, докато един ден просто няма да се прибере.
Когато го наричаш Прасчо, никога не си представяш каква свиня може да се окаже. Винаги е така. Първите стъпки в кочината на любовта са плахи и леки. Колкото по-уверено стъпваш, толкова повече се увеличава вероятността да се подхлъзнеш и да затънеш до ушите в лайна. Ама любовни!
- За какво си мислиш – пита Учителят.
- За гълъбчетата до нас.
- Обичат се, а.
- Предполагам. Забележи само как я гледа. Тя не спира да говори, сигурно за нейните си неща - за колежката, която много я дразни, за шефа, за новия проект. Той въобще не я слуша, но го прави по очарователен начин. Преди един приятел ми беше казал, че никога не чува жените, когато му говорят. Просто ги гледа, наслаждава им се и чака да избълват целия си поток от думи.
- Иска да я чука.
- Може да не е само сексът.
- Сексът винаги има значение, Кате, каквото и да ти говорят.
- О, не се и съмнявам!
- Преди имах много странна връзка. Аз бях на 20 и тъкмо се бях върнал от казармата. Живеех на улица „Мизия”. Срещу нас имаше едно семейство – мастит адвокат и жена му. Тя беше много умна – Мария се казваше и знаеше осем езика. Работеше в БТА. Много често, когато мъжът й излизаше за работа, тя заставаше до прозореца, събличаше се и започваше да бръсне интимните си части. Знаеше, че я гледам. Един ден не издържах и я причаках пред входа. Казах й, че много искам да уча английски и тя се съгласи да ми дава уроци.
- Научи ли английски?
- Английски не научих, но така се чукахме! Тя беше с 10 години по-голяма от мен и ми даде доста ценни уроци. Всеки ден, когато мъжът й излизаше за работа, тя дръпваше леко пердето и поставяше едно алено цвете на перваза. Това беше сигналът, че мога да идвам. Правехме го в техния хол, разделен на две от библиотека. Мария винаги носеше много бижута. Едни огромни такива. Само сребро. За времето си бяха много екстравагантни. Това, което най-добре си спомням, е как преди секс сваляше тези бижута много бавно и внимателно ги поставяше в голяма купа. Чак тогава идваше при мен. Оказа се обаче, че в библиотеката имало дупка и майката на адвоката ни гледала винаги, когато се чукаме. Обадила му се и разказала всичко.
- Винаги жените прецакват цялата история.
- Точно. И един ден, докато правим секс, вратата се отключва. Мария вика - това е мъжът ми – Саньо се казваше, много странно име. Аз представи си как съм се почувствал. Обаче този човек се оказа голям пич, шапка му свалям. След като влезе, не дойде при нас веднага, а отиде първо в кухнята. Ние набързо се облякохме, разтворихме учебниците и уж учим. Аз сричам на английски. По едно време на вратата в хола се чука. Тя много се учуди, защото той нямал навика да чука, пък и защо в собствената си къща! Влезе, поздрави ни, обясни, че забравил някакви документи. Аз всеки момент очаквам да ми каже нещо. Той – железен. На излизане се спря, погледна пълната купа с бижута, после погледна Мария и се усмихна по особен начин. С един жест само ни показа, че знае всичко. Без скандали, без драми, нищо! Само една усмивка. Невероятен човек, никога няма да го забравя.
- Малко хора биха постъпили като него.
- Знам. Затова му се възхищавам.
- После какво стана?
- Нищо! Продължихме да се чукаме, но не в тях. Излизахме сред природата. Тя имаше „Рено” - с него ходехме насам-натам... Така че сексът винаги има значение. Останалото е въпрос на характер.

200 волта

2008-04-07T09:21:00.002+03:00

________________________

Седя с приятел. Разсмива ме. Кой каза, че не мога да имам приятели мъже? Държи ръката ми. Не иска да ме чука. Усмихвам се.
Вечерта е хубава. В градината. Времето върви от топло към приятно. Отново смях.
Изведнъж състоянието ми се сменя. Сменя се бързо. Облива ме вълна. Познавам я много добре. Ставало е и преди. Много пъти преди. Не мога да я спра. Сърцето ми трескаво разпраща потоци кръв към всички краища на тялото. Очите ми се променят. Ръцете се потят. Главата ми бучи. Не чувам никого. Дишам дълбоко. Както ми каза лекарят. Посъветва ме да правя и физически упражнения, веднага щом се повтори. В заведение съм.
10 секунди, 20 секунди... 1 минута. Играл ли си на руска рулетка с ясната мисъл, че ще загубиш? Не, сериозно ти говоря... Изведнъж пистолетът пада на земята. Патроните били халосни. Вълната се изхлузва от мен и тръгва по дяволския си път. До нови срещи!
Пак съм в градината. Никой нищо не е забелязал. Слава Богу! Виждам приятел. Хващам ръката му инстинктивно. Не искам да го чукам. Усмихвам се машинално. Този път няма да мълча.
- Въобще не ми е лесно...
- По условие не ни е лесно, миличка.
- ..........
И този път няма да кажа.
В колата оставам сама. Не, всъщност винаги имам компания. Аз и моят приятел – лудостта.
„Стегни се малко.”
„Абе, заеби я, тая не е сама.”
„Т’ва са глупости, нищо ти няма!”
„Намери си гадже.”
Само двамата сме. Той няма да пусне никого. Моят нов приятел е най-ревнивият от всички копелета, на които съм попадала. Той ме изолира от всички. Той ме обсебва. Той ме подлудява!
Нямам сили вече... Живея сгъната херметически като стрида в черупката си. Нямам приятели вече? Глупости...
От определено ниво болка нататък човек губи всичката си гордост.
За някои условието на задачата е усложнено.
Прибирам се. Пускам телевизора. Всичките тези хора май ги познавам отнякъде. Те са същите спаружени стриди като мен! Нямат гадже, но не са сами. Трупат солиден стаж по страдание.
Аз съм в телевизора. Седя си вътре в него – отворила хладилника в 3 през нощта, ей така без причина. След поредната дяволска среща.
Обичам да гледам комедии. Обичам да гледам тъпо в хладилника. Искам да чуя думите не си сама, отделно от думата медици. Забранявам им вече да казват „Стегни се!” Имам нужда да зная, че съм нормална. Имам нужда от тях. Имам нужда от разбиране. Нямам нужда от пари. Имам нужда от приятел.
Искам той да гледа комедията с мен поне веднъж. Искам да се замисли. Искам да дойде и да ми каже, че е пълен кретен. Че ще ми помогне да бия шута на най-ревнивото си гадже.
Защото не е важно да си отвори бира сам пред телевизора. Важно е да си отвори очите, ако ти отдавна си се затворил в себе си. Важно е да разбере, че лудницата е в нас самите, а не в Карлуково. Важно е да му дреме.
Моят любимец казва: „Когато ти пуснат 200 милиона волта през тялото има вероятност да прекараш остатъка от живота си в пепелник.”
Аз искам да изкрещя на всички, които бързат по улицата: „Когато ти пускат по 200 волта през тялото всеки ден – има вероятност да се окаже, че никога не си живял.”
Или просто – майната ви!

Катя и хипопотамите

2008-04-01T09:35:00.001+03:00

________________________________

Преди няколко дни бях на рожден ден на моята племенница. Ставаше на две години и имаше огромна зелена торта с Кумчо Вълчо. Докато другите деца играеха с куклите, тя седеше на едно малко столче и внимателно ги наблюдаваше. Всеки жест и всяко движение й правеха такова впечатление, сякаш за първи път виждаше как хората функционират в ежедневна среда. Големите й очи се разширяваха от почуда, а после пак се присвиваха.
По едно време майка й донесе сак, пълен с играчки. Тя извади първата – пластмасов хипопотам, изстреля едно пронизително „хи-и-и-и” и отвори малката си уста. Държеше го с два пръста, сякаш имаше вероятност той всеки момент да размърда уши и да тръгне нанякъде. Оглеждаше го от четирите му страни, за да провери дали всичко му е на място. Опипа опашката. Слава богу, всичко е наред. После го остави на масичката, даде му нежно име, което само тя разбираше и го забрави. Завинаги.
Хипопотамът беше свършил своята роля – той й беше разкрил една частичка от света, беше й показал какво е да си 200-килограмово животно под формата на пластмасова играчка, а сега стоеше ненужен, сам с тъпото си име, което дори не разбираше. Обаче няма как – нея я чакат хиляди други играчки – с чудатите си форми и ярки цветове. Чакат я толкова много чудеса, че малката й къдрава главица не може да ги побере.
Баси, викам си, една пластмасова играчка за 40 стотинки й носи много повече емоция, отколкото на мен един младеж с пронизващо сини очи, който шава в тясната си блуза на Energy, облегнат на бара в лятната градина на „Червило”. Аз му казвам, че не съм сама, което си е пълна истина, ама не в този смисъл и продължавам невъзмутимо да пия текили. Даже не запомних как се казва.
Отдавна съм спряла да наричам мъжете с техните имена. Те са Лодкарчето, Кабриото, Зеления, сякаш притежават само свойства. Замислям се, как ли бих нарекла този. Даже не мога да му измисля име, мамка му, толкова ми е все тая. Или толкова текили съм изпила вече, че по-скоро бих танцувала гола върху бара пред всички мутри, отколкото да му дам име на тоя еднократен капут, който след като използвам, ще завържа на възел, защото така ни учиха в 9-и клас в час по сексуална култура.
Капута! Точно така бих го нарекла и то без грам да съм ядосана. Просто това ми беше първата асоциация. После толкова дълго ще го наричам така, че и приятелките ми ще започнат да му викат Капута.
- К’во става с Капута, Кате?
- Нищо, виждаме се от време на време.
Накрая някоя от тях ще се изпусне пред него, той ще се ядоса яко, защото к’ва е тая, че ще ми вика Капута, шибана овца. Ще запали Голфа и повече никога няма да чистя обувките си от калта, за да не нацапам перфектно чистите му стелки – със специално покритие, водонепропускливи, от Горубляне, за 38 лева всяка. Баси стелките, мисля си, за 38 лева можеш да си вземеш такъв коз, че 3 месеца подред да забравиш и за Голфа, и за шибаните стелки, и за това, че няк’ва там те е наричала Капута и то без грам да е ядосана, ама ти това никога няма да го разбереш така или иначе.
Мъжете са моите пластмасови хипопотами. И аз им давам нежни имена, разглеждам ги с хирургическа прецизност, но понеже съм разлигавена от малка, вместо да ги поставя внимателно на масата, ги разбивам в стената, за да съм сигурна, че никой друг няма да ги има. Децата са егоцентрици, но когато си такъв на 25, тогава има нещо нередно в цялата история.
- Ти си адреналинка, Кате. – казва Мастърът - Скачаш във филма с двата крака, а още не му знаеш сценария и после се надяваш да те застрелят по-бързо.
Мастърът е пич, викам си, освен това ме познава по-добре и от самата мен.
Пия една текила и за него. После се омитам от заведението.

Кабриото 3

2008-03-28T09:45:00.004+02:00

_____________________

- Как си, бебчо? – посреща ме Кабриото.
- Добре. – казвам аз, докато оглеждам обстановката.
Онзи започва да обяснява нещо за задръстванията и колко време е пътувал. Аз галя тапицерията на колата. На допир е доста приятна, но и твърда. Обаче в крайна сметка и ноктите ми си ги бива, така че няма проблем.
- Сега ще отидем малко да потанцуваме – съобщава ми Кабриото и паркира пред Най клуб.
- О, Боже! – мисля си аз, докато се кълча по жълтите павета. После доброволно завличам жалката си, комерсиална душица в коптора.
След няколко реда извити бели стълби надолу, чалгата избухва пред мен с цялата си сила. Грозни, гримирани малки момченца, тук-там някоя красавица и предимно противни чичковци са се нагъчкали на 300 квадратни метра. Всички са заети да търсят чукането си за вечерта. Сядаме до някакви приятелки на Кабриото. Всъщност те са точно три и са толкова грозни, че когато влизат в заведение свалят естетическите критерии с 20 пункта. Колкото са гадни, толкова са богати и общителни. След като се запознаваме, едната се провиква:
- Аууу, муцка, как си! – целува ме и аз установявам, че половината ми лява буза е олигавена.
- Еби му майката! – казвам й, докато се бърша. После изкиселявам сериозно и изчезвам в тоалетната да се мия.
След кенефа решавам, че в никакъв случай не искам да прекарам вечерта с Шрек, двете й приятелки и Кабриото. В крайна сметка, колата му не е никак лоша,но на финала няма как да изчукам черния кожен салон, така че по-добре да се омитам. Каква загуба!
Излизам от заведението и паля цигара.
След 20 минути все още съм там и разглеждам хората пред клуба. Кабриото излиза и започва да тича към колата си. Изглежда доста смешен.
- Опа – казвам аз и му махвам.
- Хей, къде изчезна?
- Искам да се махам оттук.
- Добре, но недей да изчезваш повече така – предупреждава ме оня, хваща ме за ръката и ме дърпа.
10 минти по-късно имаме спор пред къщата му в Драгалевци.
- Няма да се кача, казах ти. Искам да се прибирам вкъщи – обяснявам аз, докато галя черния кожен салон.
10 минути по-късно имаме същия спор пред красива гледка в полите на Витоша.
- Не ми се прави секс, казах ти. Искам да се прибирам вкъщи – обяснявам. Вече дори не галя колата. Само внимателно намествам стелката с крак, защото вече ми е яко нервно.
- Обаче виж един коз бих изпушила с удоволствие – добавям колебливо.
- Наркотици не взимам.
- Там ти е грешката.
- Моля?
- Нищо. Искам да се прибирам.
- Ти май се ебаваш с мен?
- Не, просто ми се спи.
- Но не с мен?
- Точно така.
- Добре, а една свирка само? – казва умолително оня и вади надървения си кур. Въобще не мога да проумея как човек с Мерцедес за 40 000 евро се моли за свирка. Представите ми за света са подкопани из основи! Жалко за колата!
- Не правя свирки! – халосвам го с новината на вечерта.
- Ох! – изстенва той – Ама само малко, моля ти се! Няма да ми направиш лошо впечатление, ако ми духаш.
На мен въобще не ми дреме с какво впечатление ще остане. И разбира се, че правя свирки. До преди няколко часа можех да му го докажа по-категорично от съобщение за превишен лимит на кредитна карта. Сега обаче не искам да ме пипа. Не искам да седя с него. Не искам да го слушам дори. Не мога да го понасям – толкова жалък с тези умоляващи очи на тъповатата си физиономия. Като капризно дете, на което искаш да биеш шут, за да млъкне. Като дуднеща домакиня, на която ти се иска да затвориш устата. Но не и като мъж, на когото искаш да направиш свирка. Няма как да му го обясня. А май и не искам.
Точно в този момент осъзнавам, че жените няма нужда да ходят на работа, да слагат вратовръзка и да се пробват в голфа, за да бъдат силният пол. Те просто трябва да откажат свирките. Само това. Представям си свят без свирки. Свят на еректирали мъже. Нервни. Недоспали. Обсебени. Опасни. Свят от ходещи курове, които не могат да свършат и само това им е в главата - свирки.
- Стегни се малко! – процеждам аз и излизам от колата.
Започвам да вървя по ръба на някакво просторно шосе. Явно не се намираме точно в полите на Витоша. Знаех си, че не трябваше да пия толкова! Въобще не знам къде се намирам и как по дяволите ще се прибера? Зад мен фаровете на Мерцедеса обливат улицата и краката ми в опушено-бяла светлина. Чувам как оня форсира двигателя до червено, после гумите превъртат и изпищяват. Колата минава покрай мен и завърта уличната прах на кълбо. Мерцедесът бързо изчезва в далечината. Около мен пак става тихо и тъмно.
Никъде не виждам таксита.

Кабриото 2

2008-03-26T09:17:00.003+02:00

___________________

На другия ден пичът звънна. Дори нещо повече – звънна три пъти. Веднъж, за да се разберем. Втори път, за да е сигурен, че сме се разбрали. И трети път да ми каже, че тръгва към срещата, т.е. идва към мен, за да ме вземе. С колата.
На мен вече не ми е толкова тъпо, колкото вчера и започвам да разсъждавам разумно. Чудя се защо въобще излизам с него. Не че преди не съм се срещала с непознати. Една сутрин се събудих на плажа на Смокиня и се оказа, че съм се чукала с непознат. Не в това е въпросът.
Просто човек в подобна кола никога не предвещава нищо добро. Ясно, казвам си, всичко се върти около колата. Чак се учудвам колко съм продажна. После се разглеждам. Имам дълъг френски маникюр. Краката ми от едната страна завършват с червени обувки на висок ток, а от другата с къси панталонки, които щедро показват 1/3 от младия ми задник. Бях изправила русата си коса и сега тя стигаше почти до кръста. Мамка му, аз съм една истиснка мутреса, вълнувам се искрено. Представям си как гледам небрежно от кабриото момичетата, чакащи светофара за пешеходци на Попа. Това ми хареса. Представям си как искат да са на мое място и почти се възбудих. После решавам, че при първия скандал с Кабриото ще му отмъстя, като забия нокти в черния кожен салон. Ще разруша перфектната му тапицерия на някое място, което само аз ще знам. Представям си как след като ме зареже за някоя с по-дълги крака, ще намеря най-кривия ръждясал пирон и ще напиша на колата му “шибан чекиджия”. Или поне “педераст”, ако нямам достатъчно време. Представям си как за една скъпа, красива кола се превръщам в палячо. Поглеждам се в огледалото и се харесвам.
Телефонът ми звъни. Пичът вече е долу.

Кабриото

2008-03-24T22:56:00.005+02:00

___________________

Седя и чакам да мине поредния безсмислен привечер в Блейз. Гледам безцелно в нищото между две бетонени плочки. В мен гледат три чифта разбиращи погледи. И трите на мои приятелки.
Допивам бирата, ставам и тръгвам към колата си. Най-тъпото решение в толкова тъп, горещ привечер е да се прибереш. Така или иначе друго не ми остава. Докато подреждам ситни крачки в тясната уличка на Блейз, усещам, че успоредно с мен бавно се движи автомобил. Обръщам се. Любопитният ми поглед леко се разширява при вида на черен, спортен Мерцедес кабриолет.
- Комерсиална кучка си ти, Катя! – усмихвам се на себе се.
- Здрасти! – чувам шофьорът на Мерцедеса.
Той е млад мъж, около 30-годишен, не повече. Има черна коса и хубави зелени очи с дълги мигли. Толкова хубави, че изглеждат някак женски. Облечен е в черна тениска, която още повече ги подчертава. Тениската има надпис PRADA, а мерцедесът - черен кожен салон, който е толкова нов, че миризмата на кожата ме удря право в ноздрите.
- Здрасти! – отговарям на свой ред аз.
- Искаш ли да те водя на кафе? – пита ме Кабриото.
- Не! – отговарям. После пак тракам по прашната улица с токчета. Оня в началото чак не вярва и за момент спира колата. После тръгва отново след мен.
- Просто искам да те заведа на кафе. Толкова ли много искам?
- Не.
- Тогава?
- Добре, но не сега.
- А кога?
- Утре.
- Как ще те намеря утре?
Вадя визитка от малката си чанта и я пускам в колата му. Тя пропада някъде между него и вратата. Завивам в съседната пряка и се качвам в колата си. След няколко маневри излизам отново на „Славянска”. Пичът с Мерцедеса е спрял по средата на улицата и все още търси визитката ми из колата си. Зад него безшумно чакат пет-шест коли и съвсем са задръстили движението. Егати тъпото. Давам газ и ги губя от поглед.

Учителят

2008-03-17T10:24:00.003+02:00

_____________________

Той често спори със себе си. Макар със сигурност да знае, че най-голямата страст в живота му са жените. Русите дълги коси, късите черни бретони, тънките им глезени, кръглите им гърди, техните топли погледи и меки кожи. Той ги обича ... Всичките! Далеч, далеч на второ място стои фотографията.
- Точно така, моето момиче. Погледът малко надолу. Счупи дупето! – казва и се навежда ниско, за да смени ракурса. – Ама устните не така! Не ми прави муцунки.
Докато снима, той става пълната си противоположност, сякаш фотографът в него идва с пълен арсенал нови качества. Малко припрян, с нервен глас - три октави над нормалното. Косата му или това, което е останало от нея, леко щръква встрани, за да покаже, че и тя цялата се е вдала в процеса.
Той е на 57 години и използва думи като пулсофлекс, вместо софтбокс. Често говори за Варвара от 70-те, когато е била само едно селце с 8 къщи и много магия. Всеки ден се сеща за Киноцентъра – най-безгрижните години, които е имал в живота си. Освен това е най-страстният пушач, който познавам, след баща ми. Той е човекът, който ме научи да пия ракия и най-добрият ми приятел.
- Кате, свали с половин бленда. – казва ми учителят, докато пали поредната цигара ММ.
Мацката е стиснала един стол между краката си и стои пред черния фон. От него кожата й изглежда още по-бяла. Тя има малко, пластично тяло, съчетано с малки гърди с розови върхове. Първите й два зъба са леко застъпени и когато се смее, изглежда още по-секси. Никога не се притеснява от голотата си или от мен. Дори подозирам, че женското ми присъствие я прави още по-уверена. Аз също не се притеснявам. Гледката на всички тези вагини – малки, големи, раздърпани или прибрани, е станала по-обичайна за мен от отражението ми в огледалото.
Вагината е най-уникалният орган, които жените притежават. И това няма нищо общо с онези глупости как оттам се появявал нов живот. Тя прилича на пръстовия отпечатък. Никога не можеш да сбъркаш една вагина с друга. Тя е като жив организъм. Някои се смеят, други са нацупени, трети са прекалено сериозни. Те са чиста проба проекция на своята притежателка. Пазят най-съкровените им тайни и помнят с точност всички мъже, до които са се докосвали. Ако можеха да говорят, някои от тях сигурно биха повърнали.
- Май стига за днес, а? – изправя се учителят и изчезва в другата стая, за да свали снимките на компютъра.
Девойката се облича и веднага се отправя към външната врата. Имала час при гинеколога след 20 минути.
Аз дърпам един стол – от онези зелените за къмпинг с място, на което да си сложиш ментата, сядам до учителя и паля цигара. Винаги пуша от неговите.
- Нещо искаш да ме питаш ли? – пита ме той след кратко мълчание.
- Защо така реши? – учудвам се аз.
- Гледаш ме втренчено от пет минути.
- Защо мъжете изневеряват?
- Ние не изневеряваме, мила! Ние просто си чукаме.
- Сега как бих те ударила, ако не ме мързеше да стана.
- За мен изневярата не е в това да чукам друга! Изневяра е, ако променя отношението си към човека до мен, независимо дали има друга или не! Така приемам нещата и от другата страна.
- Намерил си удобна философия.
- Говоря сериозно.
- Знам.
- Не мога да изисквам от когото и да било да подтиска нагона и фантазиите си, само защото в момента сме заедно! И какво точно значи заедно? Животът е толкова кратък, а истинските, само наши и лични неща, са толкова малко.
- Добре, а ако другият ще страда?
- Защо трябва да правим нещата така, че да страда другият?
- Ако той не приема нещата толкова артистично, колкото ти - неминуемо ще страда. Освен ако не разбере...
- Ако ти парадираш с изневярата си, тогава да! Но ако другия не разбере по никакъв начин? Къде е проблема?
- Гледах много приятен филм наскоро – „Closer” се казва. В него има култова реплика – „Who needs the truth?”, демек кой се нуждае от истината.
- Виждаш ли! Ето това е тънката линия! Въпрос на разум и отговорност!
- Да, но тогава вече се криеш и лъжеш... Пък и истината винаги намира начин да излезе наяве.
- Ако си гузен - да! Но ако това е твоето мислене и не се чувстваш виновен - тогава? И ако си заявил това още в началото на връзката си, какво? За какво да си гузен! Човекът до теб те е приел такъв, какъвто си. Това вече е неговият риск.
- Аз никога не съм изневерявала. Звучи наивно. Понякога се опитвам да я приема, но не ми идва отвътре. За мен самата, другите си знаят.
- Естествено, Кате! Всеки е конструиран индивидуално!
- Според мен предизвикателството е да срещнеш човека, да си построите ваш свят, в който да се чувствате добре. Да има неща, които ви свързват. Ей такива работи. И на фона на това изневярата ми изглежда ненужна. Защо да търся нещо толкова малко, като мога да имам всичко?
- О, много си права! Но тук не става въпрос да търсиш изневярата! Тези мисли и мигове са много по-силни от нас! Нещо избухва, нещо се случва, утре може и да съжаляваш, но то вече е станало и не си могла да го спреш. Дори напротив! Цялото ти съзнание се е гмурнало, разтапящо се в това! Не е толкова просто, Кате! Повярвай ми, доста дълго живея.
- То не е просто, ама нали най-хубавите неща в живота са простите.
- Да, така е по-лесно.
- И изобщо защо искаме да ни е сложно?
- Нищо не е сложно - ние си го правим такова. Не задълбавай, а си допуши цигарата. – казва той и бута пепелника към мен.
Облягам се на рамото му и гася фаса. По радиото пускат “Angie” на Rolling Stones – песен в топ 3 на моите любими. От стените ме гледат десетки календари с голи жени. Точно такива, каквито искат да бъдат – гримирани, съблазняващи, с прически, които си правят само за специални случаи. Различни от това, което лъсва в 10 сутринта в огледалото.
Те са образът, който винаги искат да виждат. Портретът на Дориан Грей в женски облик. Стоп-кадър във времето, неподвластен на шибаните бръчки, увисналата кожа, петната от слънцето и целулитът. Те са нещо повече от жени за еднократна употреба. Те са едногодишни календари, които ще показват на внуците си.
На вратата се звъни. Аз отварям и виждам една красива вагина.
- Влизай. – каня я вътре – Ей сега започваме.
- Леле, навън колко е студено – казва тя и отива в другата стая да се съблича.

Лодкарчето 3

2008-03-12T11:34:00.002+02:00

____________________________

***

Най-неподходящото време да останеш без гадже е зимата, като тенджерата прекипява на Коледните празници. Аз съм се сгушила в странната си връзка с лодкарчето, която продължава поради липса на нещо по-добро. Нито в кишата навън, нито в задимените дупки се появява оня рицар, който да ме спаси от лавината на безсмислените ми връзки.
Оглеждам се от време на време за конски следи в снега. Поглеждам дали на закачалката в заведението не виси рицарско наметало, обаче не и не, а Коледата наближава. Старая се и аз да оставям знаци тук-там. Понякога сменям кецовете с обувки на висок ток, за да покажа, че съм дама и няма проблем да ме заведе на новогодишния бал. Закачила съм и семпла черна рокля с гол гръб в гардероба, като всяка уважаваща себе си принцеса. Гледам през прозореца дали пред входа не е паркирана някоя каляска.
- Аз съм горе, бейб, шестия етаж, вратата вдясно от асансьора.
- Ей сега се качвам. – маха ми лодкарчето и затръшва вратата на червения Опел.
Пристига с една голяма раница, в която си носи дрехите за утре. Аз съм направила спагети, защото се хванахме на бас колко километра са от нас до Витоша и загубих. Цели 25 километра са, мамка му, а аз си мислех, че са най-много 10, защото колко му е от тук до Алеко. Поне спагетите ми се получиха. Разбила съм айрян и пием ракия в малки чаши пред лап топа. Предварително съм записала половината хард диск в европейско кино.
- Ти гледаш най-извратените филми, Катя. Честно! – казваше ми бившият, докато аз ентусиазирано обяснявах колко е як най-новият на Алмодовар.
Илко също много го харесва. Няма нищо по-сгряващо душата от това да харесвате едни и същи филми и да пиете ракия. Илко си е омазал ръката с йод и през цялото време миризмата ме блъска в сетивата, обаче аре са, какво толкова, мисля си аз, то и ракията мирише на спирт, ама си върши работата. Освен това ми е донесъл книгата на някакъв французин, написал една и съща случка по 14 различни начина.
- Баси, тоя тип трябва да работи в рекламна агенция! – не знам защо решавам аз.
- Давам книгата на теб, защото знам, че само ти ще я оцениш. – отговаря ми лодкарчето.
После гледаме филма „Нашествията на варварите”. Аз го знам наизуст вече, защото ми е любимата френска комедия, обаче винаги го пускам на мъжете в началото. Наблюдавам ги как го гледат. Имам едно правило - ако го харесат, значи ще ги харесам и аз.
- Катя, ние какви сме си? – пита ме той внезапно.
- Приятели. – констатирам.
- Приятели, които се консумират.
- Може и така да се каже.
После млъкваме. Кранчето на парното ми е наместено срещу цифрата 5. Аз се наливам с ракия, ама на малки глътки, защото не искам да се напия и после да не мога да свърша шест часа. Гледам и той да не пие много, защото последните пъти нещо не му ставаше като хората.
- Не си виновна ти – успокоява ме той, докато търси нов капут – Аз от малък имам проблеми със секса. Преди като го правех, след това по два дни така ме болеше, че не мога да отида до тоалетната дори. Така с години. Ходех по лекари, какво ли не - хапчета разни, нищо не помага. Накрая едно гадже, дето имах – медицинска сестра, ме заведе при нейния лекар и той ми каза, че само обрязване му е майката. Аз в началото въобще не се навих, ама после, ща не ща, легнах под ножа. Сега съм рязана пушка. По-добре е така, де. По-хигиенично. Вече всичко е окей, ама на мен ми е останал като стрес секса. А и бившето ми гадже искаше всяка вечер да се ебем. Напие се такава и айде, айде, а на мен не ми се прави секс. Така че не си виновна ти, споко.
Мен въобще не ми дреме дали аз съм виновна или не. Просто не искам докато излитам с балон в небето, някой да ми го пука и после един час да се опитва да го лепи.
Филмът е почти към края си. Аз от време на време хвърлям поглед на лодкарчето с крайчеца на окото. Знам, че никога няма да се влюбя в него, колкото и да хареса филма. Обаче е приятно да има върху кого да си качиш краката, докато гледаш европейско кино. Добре е някой да оцени френския ти педикюр във време, когато чорапите са по-задължителен аксесоар от гащите.
Знам, че тази удобна връзка е обречена. Защото лодкарчето е от хората, които предпочитат да си пазят локвата, вместо да рискуват и да разберат, че океанът е две преки зад ъгъла. Това само би усложнило животът им. Би ги накарало да избират. Той е от хората, които ще се оженят, само защото така правят останалите. А после цял живот ще чукат съседката, но никога няма да напуснат жена си. Това само би усложнило животът им. Вместо да се вълнуват колко е шарен светът, те се вълнуват колко е олющена лодката им. Никога няма да разбера такива хора. А по правило това, което не разбираш, рядко можеш да харесаш.
„Несъвместимост с мъже, които виждат само до Люлин” – записвам в тефтерчето си с важни житейски открития. Отмятам важно един рус кичур. Филмът свършва.
Започвам да се суетя из стаята и да събирам чашите. Часът е някъде към 1. Телефонът на Илко иззвънява. За най-голяма моя изненада и той започва да се суети. Гледа ту телефона, ту мен и прилича на дете, което хем иска да разпечата близалката, хем го е страх да го направи.
- Споко бе, - викам аз – нали се разбрахме, че сме само приятели. Аз знам, че сигурно се виждаш и с други жени. Вдигай смело!
Излизам от стаята, за да занеса чашите, а и да покажа колко съм широко скроена, нали. Да си говори по телефона спокойно тоя. Връщам се и лодкарчето още гледа стресирано.
- К’во става – питам – нещо не е наред ли?
- Не точно. – отговаря той, гледайки през прозореца – Трябваше преди доста време да ти кажа нещо, даже още в самото начало.
- Нищо, давай сега.
- Просто не знаех, че така ще се получи, разбираш ли? Ние започнахме да излизаме с теб и ми допадна. Харесваме едни и същи филми, говорим си за жени... Тя се казва Веси.
- Коя се казва Веси?
- Приятелката ми.
Аз стоя права насред стаята и добре, че оставих чупливите неща в кухнята. Започвам постепенно да осмислям случващото се. Много странно. В единствения момент, в който съм подготвена, че ми изневеряват, се оказва, че всъщност изневеряват с мен. Чувствам се като туристка, която е тръгнала с най-хубавия си бански на плаж, но по пътя е завалял нечовешки порои. Нито да се върне, нито да продължи напред.
- Тя беше в чужбина за няколко месеца – продължава оня – но сега за Коледа се връща и ще остане тук. Обаче понеже много ти се кефя и не знаех как да ти кажа, как ще реагираш... Просто така се случиха нещата. Аз сигурно ще се оженя за нея. Брат ми и сестра й са женени. Ще си станем баджанаци. Така май е най-добре. Но това не значи, че няма да се виждаме повече. Тя не ни пречи.
- В смисъл?
- Това, че съм с нея, не значи, че не трябва да се виждам с теб. На мен не ми е проблем.
- Заеби тоя филм, Илко. Утре ставаш, тръгваш си и толкоз.
Отивам в кухнята да измия чашите и чиниите. Имаме миялна, обаче аз винаги предпочитам да свърша тази работа сама. Успокоява ме някак си. Едната чаша пада, удря се в другите и се чупи. Шибана чаша, викам си, точно сега намери да се счупи. Заебавам цялата история и се връщам в стаята. Лодкарчето вече е в леглото и ме чака.
Тази вечер червеният Опел за последно спря пред нас.

Лодкарчето 2

2008-03-11T11:36:00.002+02:00

________________________

***

Работя като посредствен сценарист в посредствено женско talk show. Единственото хубаво нещо в цялата история е един от операторите и столът в БНТ – с бабини манджи за лев и двадесет и соц табли за сервиране. Там се научих да изяждам цяла порция мусака само за 5 минути между предаванията.
В края на деня се забивам в „БГ бар”-а. Зорница е там с приятелки:
- К’во става, Зоо. – поздравявам и дърпам един стол към масата.
- Здрасти. Пием тука. Ти как си?
- Добре. Тъкмо свърших работа.
- Оф, с тая работа – ужас! Аз съм още на изпитателен срок в рекламната агенция, ама вече яко ми писна да ти кажа.
- Е, няма ли да те назначават, какъв е тоя стаж четири месеца?
- Де да знам. Правят се на луди копеленцата... С Илко к’во става?
- Нищо. Видяхме се вчера. Като ми е тъпо, звънкам – той идва в нас и така.
- Звучи добре? – гледа ме Зоо изпитателно.
- Да. – отговарям и изяждам лимона от колата – Каза ми, че не познава мъж, дето да не изневерява. Имал три сериозни връзки и на трите бил изневерявал. Аз му викам, ако разбера, че правиш секс с друга, повече няма да се чукаме. Той ми вика – ти никога няма да разбереш. Пълен задник!
- Леле, ужасен е! И как ти го казва само!
- Аха. Иначе е много грижовен. И ме целува по косата.
- Абе, забавлявай се е него, ама внимавай с чувствата.
- Аха. Четох в едно списание, че жената като правела секс и се отделяли хормони, които я карали да се влюбва в мъжа.
- Верно ли, бе?
- Да.
- Баси, още на генетично ниво сме преебани! Не знам, аз вече не вярвам на никого. Особено след Швепса, за когото не съм ти разказвала още.
- А-а-а, да! Какво стана?
- Нищо! Чувствата ми към него са напълно ампутирани вече. Край. Той така се насра! Сега втория път като се събрахме, ми каза, че искал да се ожени за мен, да имаме деца, че аз съм жената за него и най-яката, с която е бил. И в един момент край. Не се обади повече. Нищо! Все едно получи амнезия. Сега ходи с баси курвата. На външен вид, де. С огромни червени нокти, изрусена до болка коса и латексово яке. Ама е дъщерята на Деньо, а той е собственик на “80ties””, “Swing” и “Art”-a, та как няма да ходи с нея.
- Аз и преди ти казах, че Швепса не ме кефи, ама ти...
- Да, така е. Сега и аз не го харесвам, ама грам. Да си ходи с тая и да не го виждам вече. Нямам думи за тоя гъз. Не се обади дори да каже край – не искам да те виждам, върни ми ключовете. Просто изведнъж изчезна, ама и аз не му се обадих. Само върнах ключовете на рождения му ден. Опаковах ги като подарък и му написах картичка „Желая ти всичко най-хубаво”. Написах му и sms, че съм оставила подаръка в “Art”-а. Той нищо не отговори. Дори едно мерси не написа. Насрано си траеше. Видях го оня ден в “Back stage”, а той се държи все едно нищо не е станало. Абе, луд напълно! Ама аз се забих с един малък точно пред него.
- Въобще не го мисли повече.
- Аха. То сега ни е времето. Искам да правя каквото ми дойде наум, без да мисля за никого. Че след пет години вече трябва гнезда да свием май.
- Някой иска ли да играе дартс? – появява се Пилето - редовен обитател на бара.
- Ако искаш да ходим. – пита ме Зоо и сочи с муцуна момчето.
- Не, аз ще тръгвам вече. Аре, веселко ви на вас!
Навън е захладняло яко. Телефонът ми звъни.
- Катя, к’во става, ще се виждаме ли днеска? – чувам гласа на лодкарчето.
- Ти къде си?
- Пред президентството.
Замислям се за секунди. Спирам. Аре, бе, отделяли сме хормони - друг път, мисля си. Шибани женски списания!
- Идвам до 5 минути. – казвам аз и затварям.